На 12 август, в галерия „Палавееви къщи” в Копривщица, бе представена първата изложба картини „Неизпратени писма” на журналистката от БНТ Аделина Радева. Събитието бе водено от Кунка Неделева, Директор Дирекция на музеите. Сред гостите бяха кметът на Копривщица Бойка Дюлгярова, председателят на ОбС Любомир Цеков, общински съветници, джаз певецът Васил Петров, жители и гости на възрожденския град.
Кунка Неделева разказа за творческата страна на Аделина Радева, използвайки цитати на Винсент Ван Гог, които описват най-добре посланията в нейните картини. От своя страна, Аделина Радева благодари на Кунка Неделева за подтика и подкрепата за организиране на тази изложба. Тя благодари и на всички хора от и извън Копривщица, които са дошли да уважат събитието. „Неизпратени писма” – в тях са жестовете, които не сме посмяли, но те пътуват към нас цял живот, и рано или късно, ние се срещаме със своите желания. Едно от тях се изпълни днес. Пожелавам от сърце да сте живи и здрави, дано усетите тази веселост и това безгрижие, което липсва в нашия забързан и сложен живот. Защото човек неизменно се връща към тези желания и в свободното си време търси начини да разтваря нови пространства. Това е моят начин, благодаря ви от сърце!” – сподели развълнуваната Аделина Радева.
Ето какво още разказа тя за себе си в интервю за в. Камбана.
– Г-жо Радева, освен журналистиката и рисуването, разбрах, че имате и друга страст – бижутата. Как се случи така да правите бижута?
– Да, това беше първото ми творческо увлечение. Стана случайно, понеже самата аз много ги обичам. Разбира се, заради работата ми се налага да се съобразявам как ги нося. Но се възхищавам, когато видя хубави бижута върху други хора. Преди много години се записах на курс по приложна бижутерия, за да мога да разбера как стават нещата. Правила съм много, но това беше отдавна. Сега, ако имам повод, било за приятелки или за подарък. Свързано е с друго усещане, обаче, няма го този елемент на творчеството както при рисуването пред платното.
– Когато ви се прииска да избягате от напрегнатото новинарско ежедневие, къде се приютявате на спокойствие?
– Ако не разполагам с никакво време, именно рисуването е най-точната рецепта, защото оставам вкъщи. Ако имам повече време, със семейството ми обичаме да пътуваме. Обичаме Пловдив, Бургас и Резово. Всяка година посещаваме Резово, там е пълният релакс. Наемаме стая и живееш накрая на света, без хора.
Иначе най-бързите ми бягства са рисуването. Което пък зависи от материала – ако е акрил, изисква подготовка и съзнанието, че имаш време пред себе си. Ако са пастели, могат да бъдат и в чантата, това вече е удобно.
– Защо избрахте именно в Копривщица да откриете първата си изложба картини „Неизпратени писма”?
– Стана съвсем случайно. Покани ме Кунка Неделева, директорът на музеите. Инициативата беше нейна. Може би, ако не беше тя, нямаше да има изложба. Тя разбра, че рисувам, видя картините и го предложи. Тук дойде и стресът от високата чест да бъдеш точно тук, където всеки камък е история, и ти непрекъснато се чувстваш страшно малък в тази история. Това е още по-голямо предизвикателство. Честно казано, такъв голям стрес, както при откриването на изложбата, не бях изпитвала. Не е като при новините.
– До кога ще могат желаещите да разгледат изложбата в галерия „Палавееви къщи”?
– Решихме да е до края на септември. Много се радвам, че дойдоха толкова хора на откриването. Много по-лесно си представям как на една телевизионна продукция може да се получи отзвук, но не си представях на изложбите, защото никога не съм правила.
Копривщица е явление, никога не можеш да си представиш колко хора може да побере този град. Символиката и усещането не може да ти го даде нито една софийска галерия.
– Кога успяхте да нарисувате двадесет и петте изложени картини?
– През последните две години, горе-долу. Това съвпада и с времето, когато се затворихме. Логично е, човек търси бягство. Търси пространство, с което да разшири времето си. Отваря пространства във времето. Напоследък, имам чувството, че времето се движи много бързо, или поне ние го усещаме така. Някакси тази въртележка, политическа, здравна, социална – бързо се върти. В „Обзор на годината” по БНТ, говорехме с атомния физик Алеандър Литов за тази компресия на времето, която се случва с нас, а животът ни е този, няма друг. И някакси човек започва да чувства, да отваря пространства в това време. Да го живее по-пълноценно. На мен това ми носи рисуването – една забравена лекота. С една колега от БНР си говорехме също – малко като при спортните автомобили – махаш части и всичко излишно, за да станеш по-бърз, защото трябва да изпълняваш една конкретна цел. Тази, която си специализирал и ти носи хляба, за която си струва да се бориш. И идва един момент, на попрището жизнено в средата, в което си казваш „Не, аз си ги искам тези части. Те са мои!”. И аз съм забравила на какво мирише този въздух, тези усещания си ги искам, търся си ги. Не е необходимо да носи велик смисъл и полза. Но то е важно за човека.
– От колко години сте журналист?
– Много, срам ме е да кажа вече. Започнах на 18, сега съм на 47. Първата ми работа беше в радио FM+.
– Има ли моменти, в които се чувствате изчерпана?
– Да. Особено в последните години, когато влизаме от избори в избори. Човек чувства като изключително безсмислено всичко това. Както избирателят чувства своя вот похабен, така и този, който смята за нужно да занимава избирателя с този вот и да го направи важен и интересен за него, все повече губи смисъла. В нашата професия, където общуваме с най-различни хора, виждаш, че има едно общо място и това е умората, стресът, който започва да се превръща в безразличие, отчаяние и апатия. Търсят се лични бягства. Това е начин на оцеляване. Съзнанието за общност отсъства от момента, в който човек е демотивиран от тази общност и от нещата, които се случват в нея. Това е един затворен кръг.
– Накъде след Копривщица?
– /Смее се/ В понеделник /бел.ред. – 15 август/, съм на емисия. Рязко ще „забравя” всички тези хубави дни тук и ще се върна към обичайните неща. Знаете, че от 2 септември влизаме в кампания – дебати, студия, следизборни преговори …Така че, животът в реалността се завърта отново.
Интервю на Александра Тодорова
