In memoriam: Последно сбогом, моя любима госпожо Джунакова!

Отиде си най-слънчевият и усмихнат човек, когото познавам. Угасна една ярка звездичка. Най-добрият учител сред приятелите и най-добрият приятел сред учителите. Отиде си жената, която беше до мен от първия звънец в гимназията до последния. Човекът, който повярва в мен, дори когато аз самата не можех. Човекът, на когото можех да споделя всичко, което ме вълнува в училищния и личния живот и да намеря рамо, на което да се облегна и да поплача. Много е трудно да говориш в минало време за такъв лъчезарен и добър човек.

Има едни такива хора, които не могат да останат незабелязани, тя беше от тях. Шумна, усмихната, нестандартна в стила и изказванията си и иронична до болка. В същото време, знаеща, как да намери пътя към сърцето и на най-затворения ученик и да му помогне да научи нещичко или просто да му бъде приятел. Умееше да вдъхновява, но и да разбира. Очите й се смееха. Можеше да бъде строг учител, когато трябва и най-верен приятел, когато имаме или нямаме нужда. Учител в истинския смисъл на думата и човек с главно „Ч“. Даряваше по частичка от душата си на всеки ученик с такава любов, че всички я познаваха и обичаха.

Ако има нещо, с което ще я запомня, то е как се опитваше да сбъдва мечти. Тя винаги е знаела за интереса ми към журналистиката и ме подтикваше да го развивам. Спомням си, когато госпожа Джунакова ме свърза с вестника и започнах да пиша статии, тя ми се обади по телефона и ми каза, че иска един ден, когато стана известен журналист, да кажа, че моята учителката по английски ми е помогнала да започна първия си стаж. Да я спомена, когато успея в любимата сфера. Това ми доказа за пореден път, какъв стойностен човек беше тя и най-вече, колко вярваше в мен. Каза ми още, че и тя ще бъде журналист чрез мен, защото винаги й е било голяма болка, че не са я приели да учи журналистика. И сега знам, че ако един ден успея в журналистическата професия, то ще бъде, защото една звездичка ме закриля и подкрепя от високо. Много хубави спомени с много хубав човек.

И сега не ми се вярва, че нея вече я няма. Не ми се вярва, че няма да ми се обади, да ме нарече „госпожице Питекова“ или „Бела“, както само тя обичаше да ме нарича. Не мога да повярвам, че няма да я видя в училищния коридор, завръщайки се на есен. Не ми се вярва, че няма да осветява с усмивката и свободния си дух класната стая, говорейки сладко пред бялата дъска и да вдъхновява учениците си.

Сега тя е звездичка! А аз безкрайно много я обичам и винаги ще я помня.

Беше удоволствие да Ви познавам! Беше чест, че бяхте част от живота ми! Последно сбогом, моя любима госпожо Джунакова!

Поклон!

Пламена Питекова