Словото е богато и необхватно като живота

• Интервю с писателката Иглика Дионисиева

– Какво е за теб словото – живот, разказ, емоция, предизвикателство?

– Словото за мен е нещо необхватно и непостижимо като живота. То е толкова богато – в неговото разнообразие от минали форми, от езици, от диалекти и непрестанно променящи се под влияние на житейската динамика речникови употреби. То е, което те причислява към определена група хора (родният език) и те разделя от много други хора, благодарение на словото си разбран или неразбран… То е и материалът, от който може да се роди един хубав разказ или друга словесна творба. Ако искам написаното от мен да въздейства на читателите, трябва да съумея с него да предам емоцията на героите. Но също е и винаги е било и си остава предизвикателство за мен – в желанието и стремежа ми да научавам от него и да употребявам от него колкото се може повече, да преминавам от един език в друг и така да разширявам наученото.

– Делова или емоционална е връзката между теб и белия лист?

– По-често тази връзка е делова. Емоцията има място само при личното творчество, и то – докато трае написването на дадената творба. После вече няма място за емоция – трябва безпристрастен и бистър ум за корекциите и обработката на текста. Също отдавна се занимавам с чужди текстове – за написване на рецензии или за редактиране, или за превод – и там емоцията определено няма място, за сметка на точността.

– Откъде мислиш идва умението ти така добре да работиш с езика?

– От годините натрупване на езиков материал – и това включва много слушане, четене, писане. За пореден път излиза вярно твърдението „Колкото повече – толкова повече”.

– Кога прописа?

– Не мога със сигурност да кажа колко голяма съм била, но помня, че беше някъде в 4-5 клас. Тогава изневиделица ми дойде стихчето:

„Аз съм пчеличка –

работна, добричка.

Всеки ден обикалям полята

и събирам мед за децата.”

Първо го издекламирах, а после го записах.

– Кое беше първото нещо, което написа?

– Май отговорих на този въпрос току-що.

– Първата ти книга е стихосбирка. Мислиш ли, че в този материален век има място за поезия?

– Поезията определено има специално място в материалния ни свят. Както и всички мечти и идеали. Освен това, в днешното забързано време – поезията се чете много бързо, дори човек би могъл да прочете стихотворение от стихосбирка или от телефона си, докато чака на спирката или пред някое гише.

– Кое е любимото ти стихотворение?

– От моите или от написаните от други автори? Поезията на Стоянка Грудова, Кристин Димитрова и Ян Твардовски е много важна за мен – и там любимите ми стихотворения са много. Тук бих искала да споделя едно стихотворение от книгата ми „Захранване на нощта”(2017 г.):

Димитровден

Дали всичко ожънахме?

Защо толкова много

прибрахме?

Нима толкова малко

раздадохме?

Ето, Димитре,

поднасяш ни зимата

да изравни сметките.

Каквото е по-малко –

сега ще го разорем.

Каквото е повече,

вземи го, Димитре,

да не ни затрупа.

– Поезията ти е особена. Ти имаш свой стил. Свързана е с природа, обичаи, празници. Има и любов. Как се раждат стиховете?

– От неизказаните болки се раждат, от радостите, от моментите на тържество и тъга, от въпросите, на които трябва да се търси отговор.

После се родиха разказите. Всеки един е една малка Вселена. Едно цяло. Героите сякаш живеят на улицата до нас. Те са истински и въпреки това за подправка използваш мистичност, загадъчност.

– Притежаваш способността на добър разказвач. Има ли разкази, създадени по спомени и по думите на близки, приятели?

– Да, повечето от разказите в книгата ми „Кафе пауза” са такива. В тях ще се срещнете точно с това – с живота, бликащ стремително от всяко вместилище на езика, с паметта, която, ако я изгоним през вратата, се завръща като хидра през всички прозорци на мисълта ни. В тази книга ще намерите истории и минорни епитафии за най-скъпите ми хора, които от години не са между нас и които не желая да оставя в ръцете на забравата. Ще се натъкнете и на други, абсурдни образи и ситуации – и в тях ще откриете и много познати лица, и по нещо от себе си. Някои от тези образи са на хора, с които съм работила, разминавала съм се по улиците на големия град или на село, или продължавам да общувам с тях и днес.

– Шестата ти книга са твоите „Приказки от високосната година”, които излязоха наскоро и бяха представени в Челопеч. Какво мислиш за тях? Ако друг ги бе написал, а ти ги четеш, какво би казала на автора?

– Какво мисля за тях ли? Ами на първо място – все още ми се струва невероятно, че съм автор на такава книга, с приказки. До преди 2 години не съм си представяла, че ще пиша някога приказки, нито пък съм имала желание да творя в този жанр… Но мисля, че се получиха интересни истории и книгата изглежда много добре. Тези приказки не са традиционните, които да завършват щастливо; в тях историите са по-сурови, дори по-тъжни, затова са подходящи за по-пораснали деца и за възрастни. До скоро се шегувах, казвайки, че не съм пораснала достатъчно, за да пиша приказки за малки деца. Ако друг ги бе написал, бих му казала да пише още, но по-весели приказки, с повече вълшебства и с щастлив край.

– Как се чувстваш когато пишеш?

– Зависи какво пиша. Докато активно пишех поезия, често съм била или потисната (от болка, от огромна тъга) или в еуфория от радост или от намирането на някой много сполучлив и красив поетичен образ. А при писането на проза е друго. Ако напиша определен разказ или приказка така, както съм искала и накрая да ми харесат – тогава се чувствам добре, радостно ми е. Случва се, когато произведението става по-дълго, да се чувствам нетърпелива – да видя накъде ще ме изведе краят (който понякога и аз самата не знам, а той идва в процеса на писане) и да завърша по-скоро творбата. Някои текстове са по-изтощаващи от други, а някои ме зареждат. Особено светло, радостно и леко се чувствах, когато написах последната ми за сега приказка „Крилата на свети Георги”, която беше публикувана в дните около празника на светеца на сайта на сп. „Факел”.

– Има ли много млади пишещи у нас? Книгите ще се върнат ли в живота?

– О, да, много, много млади хора пишат, предимно поезия. Обикновено с поезия се започва – тя се получава с минимално време за написване и с по-малко подготовка. Но като казвам подготовка – това значи да се чете, много да се чете преди човек да седне да пише – за да види какво е написано до сега и да добие поне минимална представа от литературните родове и жанрове, за да може да си служи с тях и да избягва вече написаното, подражанието, плагиатството.

Книгите, разбира се, имат своето място в днешния живот. Потвърждават го многото действащи издателства и сайтове за продажба на книги. За радост, книгите днес са достъпни за всички – и не е оправдание, че били скъпи, за да не посяга човек към тях. Нашите обществени библиотеки са добро решение за всички, които желаят да четат, било то за удоволствие или за самоподготовка и личностно развитие. Книги за личната библиотека пък човек би могъл да си поръча от много книжарници онлайн, където редовно се правят намаления и отстъпки. В социалните мрежи в интернет има също и групи за размяна на книги, има сайтове за безплатно сваляне на книги, а също се продават и електронни четци, които са поредното удобство за хората, свикнали постоянно и навсякъде да си имат четиво под ръка.

– Няколко думи твоите награди, Иглика. И особено последната. Само преди няколко дни спечели 3 място във Втория национален конкурс за авторска приказка`2019 „Огненият змей, металните чудовища и човекът разум” – Стара Загора.  Удовлетворена ли си? За мен си щастлива, защото явно това е твоя щастлив път.

– Понеже повече време се занимавах с писане на поезия, и наградите ми в тази категория са най-много – 6 на брой от национални литературни конкурси за поезия. Не бих искала да ги изреждам тук, за тях може да се прочете информация в книгите ми и в интернет. Но – да – особено много се радвам на последната литературна награда, с която бях удостоена тези дни: трето място от Втори национален конкурс за авторска приказка`2019 „Огненият змей, металните чудовища и човекът разум” – Стара Загора. Това ми показва, че нещата, които пиша, се получават добре. И разбира се, че съм щастлива! Но това, за което ти наричаш „щастлив път” – е път на работа и на усилия, няма успех без работа и без усилия, и без самоусъвършенстване – такава е простата истина… Никой не ме е учил как се пишат стихове, нито разкази, нито рецензии, да не говорим пък за сценарии и приказки. А сега, след многото усилия и работа, знам как се правят всички тези неща. Имало е моменти, когато съм си мислила – ама  като нямам опит, ще се справя ли? Имало е и страх, че няма да успея. Та кой от нас не се страхува от новите неща? Но – минаваш пред страха и продължаваш – да докажеш, че можеш, че се справяш, че нещата, които правиш, са по-добри, че са стойностни. И като виждам децата и учениците покрай мен – се радвам, че се занимават с много извънкласни неща и се справят добре. Защо? – защото искат да учат, да се усъвършенстват и постоянстват в опитите си. Независимо дали това е спорт, танци, музика, четене и писане. Като човек, който професионално се занимава с книги, четене и писане, в заключение искам да  се обърна, особено към младите читатели на в-к „Камбана”: четете колкото се може повече, независимо дали от интернет или от книга, вестник, списание или учебник. Не защото е задължително, а точно обратното – защото е интересно и приятно. Четете ли, ще научавате много и най-различни думи, факти и умения – а това ще ви изстреля на по-високите нива на вашето социално и професионално представяне.

Интервю на Диана Луканова