Стихотворението с това заглавие написах след първото ми ходене в България преди две години. Аз съм писател, който живее в английския град Бристол. Там срещнах една българска студентка, Василена, когато четох мои творби на четене в Портсмут. Скоро семействата ни се сприятелиха и няколко месеца по-късно пътувах в югоизточна Европа, така че отидох да видя Василена и семейството ѝ в София.
Докато бях там, Василена и майка ѝ Маргарита ме заведоха в Копривщица – прекарахме един страхотен ден – и във влака обратно към столицата забелязахме чифт джапанки и празна консерва от маслини под моята седалка. Стана ни интересно. Кой ги беше оставил? Каква беше цялата история? И тогава, докато наближавахме София, слънцето залезе, хвърляйки невероятни отблясъци към Витоша; минахме покрай една запустяла гара и стара автобусна спирка; имаше едно дърво, което си растеше на нея. Тогава Василена каза, че сега имам всичко необходимо, за да напиша нещо – всички ония различни подробности се бяха случили наведнъж и се превърнаха в съставките на стихотворението.
Когато се прибрах у дома, осъзнах, че е абсолютно права и започнах да пиша „Всичко, нужно за едно стихотворение“. Докато го
пишех, осъзнах също, че не е просто стихотворение за едни джапанки, залез и автобусна спирка; всъщност е за приятелството, благодарността и всички невероятни съвпадения, които сближават две семейства – едното в София, другото в Бристол, и които сега ме довеждат до това да уча български, да превеждам български поети като Илиян Любомиров на английски и да работя с Василена и сестра Марина върху художествено-поетичния проект „Цветна звезда“.
Том Филипс
Всичко, нужно за едно стихотворение
Том Филипс
Пресичайки софийското поле,
чудим се на глас кой ли
е оставил сувенирчета от своето пътуване –
джапанки, празни консерви от маслини –
под седалката
на този стар и скърцащ влак.
Няко босо момиче е слязло, може би,
по стълбичките от вагона,
с изцапани от мръсотията пръсти,
оплакваща се, като дъщеря ми,
от „тъпите ми обувки“;
или някой като приятелката ти, която носеше
във влака бира и дрехи
за зъзнещи и жадни стопаджии.
И влакът бавно запълзя навреме,
за да видим като на калейдоскоп светлини
над виолетовата ви планина.
Натам си се запътила, към Витоша,
в деня, когато трябва да си тръгна,
но сега сочиш към
залеза, запуснати гари,
следи от пътеки, небето проблясва,
една върба прораства на автобусна спирка:
„Това е всичко, от което имаш нужда –
всичко нужно за едно стихотворение.“
Права си, изглежда.
Селцата привечер, стари обувки –
правят пейзажа
на нещо, надявам се, по-голямо:
може би са знак за благодарност
за нещо, което се заражда
на това странно транзитно пътуване и не зная какво е.
Превод от английски език: Юлияна Тодорова
