• Лукан Червенков – машинен инженер, състезател по приложно колоездене, пред в. Камбана
Лукан Червенков е на 25 години, от Златица. Завършва СОУ „С. Савов” – Пирдоп през 2008 г.,
след това бакалавърска и магистърска степен в Техническия университет в София,
специалност „Компютърно проектиране и технологии в машинното инженерство”.
Дипломира се със златен медал от университета. В момента подготвя докторат
и работи по специалността си в университетска лаборатория.
Съучредител на курс по предприемачество „Бизнес булстър София”.
Състезател по планинско колоездене, един от учредителите на клуб „Свободно измерение”.
– Г-н Червенков, кое Ви накара да се насочите към машинното инженерство?
– Започнах да се занимавам с по-точни науки, главно заради желанието ми да разбера как функционират велосипедите, как са направени, какви материали се използват. Именно това ме насочи да избера машинни специалности. По принцип съм запален колоездач. С мои приятели учредихме клуб „Свободно измерение”, организирахме доста състезания и постигнахме много успехи в България. И ето че моето хоби ми повлия при избора на професия.
Всъщност, машинното инженерство е една школовка. Не е важно да научиш пет формули, важното е, че онова, което си научил ти дава увереност и знаеш къде да го приложиш.
– Златният медал, който получихте при завършването си, не засили ли тази увереност?
– Не го приемам като нещо, което от тук нататък ще ми осигури лесна реализация. Имам други лични успехи, които не са толкова публични, но за мен са били по-важни. Например някои спортни лични доказвания на себе си. Успехите в преборването на образователната система се отразиха главно на професионалното ми развитие след това. Започнах работа към университетска лаборатория, в която работя 100% по специалността. Хората, които по време на следването ми са ми преподавали, сега ми дават задачите. Занимаваме се с проектиране, производство на прототипи. Мотото ни е „От идеята до прототипа”. Сред фирмите, които работят с нас има американски, европейски и няколко български.
Работим в сферата на хидравликата, роботиката, селското стопанство и други. Всеки от клиентите иска нещата му да станат бързо, евтино. Работят 5-6 по-възрастни преподаватели и ръководители на проектите. Младите сме към 6-7 човека.
Много хора харесват това, което правим.
– Непрекъснато се дискутира по медиите, че университетите в България не дават добра подготовка. Какво е Вашето мнение?
– Много зависи от човека. Има определени места, където има квалитетни преподаватели, които могат да ти дадат много. Не казвам, че Техническият университет е най-добрия университет. И там има проблеми, които ме карат да се ядосвам, защото някои от тях са лесно решими. Смятам, че имах късмета да попадна на много добри преподаватели, които насърчаваха творческото мислене. Той идва и носи нещо, което се работи във фирмата и казва: „Ето, това е проблем. Как бихте го решили?”. Няма формули при този тип преподаватели, а само практика. На това ниво достигнахме от втори, трети курс нагоре. Докато първи курс си е суха теория.
– Никога ли не Ви е съблазнявало обучението в чужбина?
– Не особено в миналото, защото по принцип съм своего рода патриот. Днес съм много по-космополитен, но никога не е късно да се обучиш в чужбина или да се поучиш от нея. Причината да не потърся навремето чужд университет е защото обичам всичко българско. Хората непрекъснато повтарят, че нищо не става в България, а аз искам да докажа обратното. Според мен бедата е, че в България по високите етажи са грешните хора, а тези, които могат, са в сянка. Това е най-големият проблем на България. Имам приятели, които учат в чужбина и не са напълно удовлетворени от преподаването. Дори системата в чужбина да е по-добра, това не означава, че ние сме на нулата.
По време на докторантурата ми бях на обмяна на опит в Англия по линия на университета по проект, финансиран от ЕС.
В „Engineering School” /Училище за инженери/, което е в топ класацията за страната имат лаборатория, която е сравнително съизмерима с нашата. За пример те имат лазер, който е много скъп и много профилиран. Имат и по-малък и по-евтин. Ние имаме среден вариант. Ние имаме 3D принтер с метал, какъвто на Балканския полуостров има два или три, а те нямат такъв. Наскоро имахме шанс да закупим с европейски пари много скъпа фреза, с каквато разполагат само два университета в света. Така че навсякъде могат да се открият и отрицателни и много положителни неща.
– Имат ли днешните младежи интерес към техническите специалности?
– Впечатлението ми е, че в момента никой не иска да ги учи, защото са трудни. Всеки си представя едни тъмни халета миришещи на масло, изцапани работници и т. н. Реалността вече е по-различна. Съвременното производство не е такова, каквото си го мислят хората. Когато си минал инженерната специалност, имаш по-широк поглед върху цялата индустрия, а след това с малко икономическо надграждане, може да се превърнеш в успешен лидер. Всички избират по-привлекателни ръководни специалности, а после се оказва, че пазарът на труда е наводнен. В момента все повече и повече се търсят инженери. Заплащането е сравнително ниско, но постоянно расте. Доволен съм, че попаднах на мястото, на което съм.
Темата на докторантурата ми е „Интегрирано ставно задвижване на роботи”, което е нещо съвременно, актуално и модерно.
– Как виждате своето бъдеще в професионален план?
– Със сигурност не в университет. В момента продължавам да съм там, тъй като опита и контактите, който получавам са много ценни. Работя в различни сфери, което ми дава широк кръгозор – как се правят различни конструкции, детайли. Желанието ми за в бъдеще е да се развивам в частния сектор, но не като служител на фирма. Имам интерес към предприемачеството. Искам да си развия нещо свое с всичките му рискове, но което ми е интересно, т. е. нещо свързано с велосипедите. Имам доста идеи.
– Мечтаете ли да създадете нов модел колело?
– Имам малък напредък в тази сфера, защото успях да създам прототип на един мой компонент. Мисля, че намерих пазар за него и ще започна да го произвеждам. Става въпрос за велосипедни педали, които са от значение при планинското колоездене. Отзвукът бе изключително положителен и много хора пожелаха да купят от тях.
– От кога се запалихте по този екстремен спорт?
– От 2004 г. В нашия район има страшно много таланти. В клуба има три поколения – първото са тези, които ни учеха. Ние бяхме следващото поколение, сега има трето. Най-добрата българка екстремна колоездачка е Ани Томева от Златица В момента има поне 3 момичета, които искат да започнат да карат. Едната от тях Ваня, има вече второ място в Пампорово. Имахме много талантливи състезатели, които поради травми се отказаха. Най-големият ни общ успех е, че успяхме три години да организираме състезание по планинско колоездене в района. С много усилия, с много нерви. Много хора смятат, че това е най-добре организираното състезание в България, с най-доброто трасе.
Аз карам от 2004 г. Първото ми състезание бе 2006 г. Преди бях доста активен. Този спорт изисква много време.
Колелата в нашия спорт са изключително скъпи. Цената за хубаво колело за спускане започва от 4 000 лв. нагоре. Едни такива педали варират от около 100 лв. нагоре. В България няма нито една фирма, която да ги произвежда.
За да пробиеш на пазара, трябва да бъдеш по-добър в определен параметър. Първият прототип, който направих бе с цел да видя дали ще мога да направя нещо сам, без чужда помощ. Един приятел ги тестваше, аз също, не се счупиха. Моите са достатъчно здрави, но сравнително леки. След този прототип имам много информация къде и как да намаля теглото. В момента теглото не ме притеснява толкова, колкото себестойността. Защото китайските производители работят с големи мащаби и себестойността на някои от техните компоненти е страшно ниска. Другото хубаво нещо е, че доста хора търсят нещо оригинално, нещо, произведено в България. Мисля, че и в Европа търсят компоненти, които не са произведени в Китай или Тайван. Ето защо смятам, че ако се произведе продукт със сравнително ниска себестойност, ще има пазар за него в Европа и Америка.
– Как ще продължи спортната Ви дейност, като хоби или професионално?
– Все още в световен мащаб този спорт е сравнително нов. Професионалното му развитие датира от1998 г. В България, специално при спускането – най-екстремната дисциплина, няма нито един професионалист. Няма човек, който да може да ходи по състезания и с тези пари да се издържа. Има спонсорирани състезатели, но не и професионалисти. Поради тази причина, за да се развивам в този спорт, нужни са много пари и то главно в чужбина. Може би в бъдеще планинското колоездене би могло през лятото да бъде еквивалент на зимните спортове. Няколко български курорта се опитаха да го направят, като Боровец и Пампорово. Все още няма такъв наплив, както при зимните спортове, защото не е достатъчно популярен. А да караш колело или мотор лятно време в планината е страхотно! Занимавал съм се и с други спортове, но удоволствието е несравнимо. Като слезеш долу и главата ти ври от адреналина. Просто няма друго такова чувство! Съжалявам, че през последната година почти не съм карал.
– Значи и у нас е пълно с възможности младите хора да се реализират, било то по отношение на професията, на спорта?
– Вредни са крайните мнения. Противник съм на твърдението, че в България нищо не става. Мога да дам примери за уникални неща, които са направени само в България. Нещо, от което съм впечатлен е, че в София в метрото хората четат книги. В Англия не съм виждал толкова хора да четат в метрото. Там хората са със слушалки и телефони. И в България са с телефони, но има много, които вадят книга.
Не приема и мнението, че България е най-великата нация, че сме най-великият народ. Трябва да сме реалисти. Когато има нещо хубаво казваш ОК, когато има нещо лошо казваш: „Да, така е, но ние ще го променим”. Чисто и ясно. Човек трябва да пътува, да се вижда с хора, да обменя опит, да ходи на различни места и да прави нещо в България.
Аз съм съучредител на „Бизнес бустър София”/“Business Booster Sofia”. Това е курс, през който преминах. След това се сприятелих с хората, които водеха този курс и те ми предложиха да учредим легално „Бизнес бустър София”. Това е предприемачески курс, води се на английски. В началото се работи по лекции на Бизнес Харвард Скул . Има втора част, която е по-конкретна и не толкова теоретична. Идват много интересни лектори от цяла България. Лидери, предприемачи. Ние обучаваме. Много ми прилича на килийното обучение – идват хора, обучават се, стигат до някъде и се връщат назад за да обучават нови хора. Много ми е интересно защото, не виждаш демотивираната физиономия на някой преподавател в някакъв университет. Виждаш хора с енергия, които ти дават реални примери… вчера се е върнал от тази държава, утре ще ходи в онази държава.
Успях да вляза в общност на предприемачи, каквато е Ейбъл. Това е българска организация, създадена от фондацията „Америка за България”. В момента съм съучредител на този курс и имам контакти с много интересни хора, които са лидери, които са мотивирани да правят нещо. В тези среди получавам разбиране и морална подкрепа. Не винаги е лошо под една мишница да носиш много дини. Ето че при мене спортните успехи и умението да карам колело ми помогнаха да създам и сравнително функционален детеайл, за който колегите ми казват, че е много добър.
– Какво Ви даде срещата с учениците от СОУ „Св. Паисий Хилендарски” – Златица, на която бяхте поканен да им говорите за предприемачеството?
– Беше много интересна. Имах пълна свобода да развия лекцията, както аз искам, да разкажа каквото искам, да вмъкна или не шеги. Чувствах се като човек, който е стигнал някакво ниво и може без да се притеснява да предаде нещо без да излъже публиката. Смятам, че им беше страшно интересно, непрекъснато ме гледаха, задаваха въпроси. Останаха изненадани, че в момента имам две-три идеи. Явно смятаха, че за да започнеш бизнес, трябва да имаш някакво оригинално изобретение, някакво откритие. Няма такова нещо. Хареса ми това, че разбраха, че може да имаш едновременно няколко идеи, по които да мислиш. Смяха се, забавляваха се.
В България все още се смята, че работата е от 8 до 17 ч., да ги изтраеш тези часове и да си ходиш. Работата трябва да ти бъде удоволствие, трябва да се забавляваш. Тогава се опускаш, ставаш креативен. След като си се засмял, се рестартираш.
-Щастлив човек ли сте?
– Да! Само че винаги гледам в бъдещето и си казвам, че искам да бъде така, а сега все още не е точно така. Понякога от прекаленото мислене и многото планове занапред се изморяваш.
Интересен ми е пътят, а не толкова крайната дестинация. Стив Джобс казва, че най-интересните му години, са били когато е бил беден и по цял ден е мислил какво може да направи.
– Това ли е Вашето житейско кредо: „Важен е пътят, а не крайната дестинация”?
– Опитвам се да мисля по този начин. Защото, когато прекалено много мислиш за онова, което искаш да постигнеш, е крайно изморително. Трябва да се чувстваш щастлив, че имаш желанието, че имаш волята и капацитетът да го постигнеш.
