За когото няма път, попътен вятър няма!
• Инж. Никола Мутафчиев пред в. Камбана
Инж. Никола Мутафчиев е роден на 21 февруари 1939 г. в София. Средното си образование завършва в І мъжка гимназия – София, а след това служи в танковата бригада в Княжево. Завършва Техникум по черна и цветна металургия в Кърджали. Получава висшето си образование във ВТХИ – София, със специалност инженер-металург цветни и редки метали. Трудовата му дейност започва в ТМК „Г. Дамянов“ през 1961 г., където постъпва по разпределение в Златния цех. Работник е по селен и телур, като майстор афиньор, контрольор ОТК. Избран е за секретар на ЗК на ДКМС. Бил е директор е на Окръжния център за научно и техническо творчество на младежта в София. От 1971 до 1975 г. работи в ОК на БКП – София, като зав.сектор „Технически прогрес“, а след това зав.сектор „Промишлено-стопански“. През периода 1975-77 г. учи в Москва, където завършва с отличие Висша партийна школа за висш управленски персонал. Идва като директор на МОК „Елаците“, а през 1978 става директор на ТМК „Г.Дамянов“. В периода 1983-1986 г. е генерален директор на СММК – Средногорие. Работи като секретар на ОК на БКП – София по промишлено-стопанските въпроси, а през 1987 г. става първи секретар на ОбК на БКП – Средногорие.
След демократичните промени инж. Мутафчиев се отдръпва от политиката. Собственик е на строителна фирма „Металург инженеринг“ ЕООД.
През последните години той е инициатор на крупни дарителски инициативи, в които освен средства, влага своя талант на организатор – хижата над с. Смолско, параклиса в селото, изграждането на параклиса „Света Петка“ в с. Чавдар.
– Г-н Мутафчиев, как от разстоянието на времето оценявате днес изминатия житейски път?
– Релсите, създадени не само от държавата, но и от обществените отношения, са предопределяли в годините моя път на развитие. Въпреки тази даденост – да вървиш по тези релси и да спазваш правилата, аз винаги съм имал един собствен мой път, който се е подчинявал на моите принципи и на моите закономерности.
– Успяхте ли да сбъднете мечтите си, осъществихте ли плановете си?
– Ако погледна към по-простичките ми детски мечти, почти всички са се сбъднали – да имам колело, да се науча да свиря на китара, да бъда добър спортист, за да надбягвам другите, да имам повече възможности от другите. Мечтаех да си купя кола, да пътувам по света. Всички тези мечти почти са изпълнени. Но всичко е ставало със закъснение. Когато другите караха коли, аз си купих Мифа, с която от София си ходех през Балкана до Смолско. По-късно, когато хората вече караха Лади, ние с Петър Начев си купихме общ Трабант. Караше го той на четни дати, аз на нечетни и обратно, спазарявахме се. Сега естествено ще караме от най-хубавите коли. Не съм скачал с бънджи. Миналата година тръгнах да го правя, за да довърша цикъла на лудориите, но не ме пуснаха. Може би, защото още трябвам на доста хора.
В по-другата възраст, за съжаление, мечтите са на втори план. Или по-скоро са заменени с думата „програма“. В зрялата си възраст съм живял изключително пълноценно. Особеното при мен е, че градивният вектор е по-силен от потребителския.
Аз не съм се раждал в Пирдоп, но голяма част от живота ми е преминал в него. Когато дойдох тук, заварих един застинал град. Замрял град. Увяхнал град. Град, в който лъха на сиромашия и на безстопанственост. Задачата ми беше освен развитието на металургията, да се пипне социалната страна на този град. Започна се жилищно строителство, чиито размери не се подозираха. Вече не знаехме кого да настаняваме в жилищата! Огромен жилищен фонд, супермаркет в Златица, супермаркет в Пирдоп. Разширение на почивната станция в Поморие, изграждане на Профилакториум Душанци – І етап, след тава и на ІІ етап, изграждане на комплекс Борова гора, изграждане на спортна база, младежко общежитие, изграждане на много пътища – инфраструктура. Градът тръгна в пътя, в който заслужаваше да тръгне. Това беше моето житейско кредо – да влагам силите си в градивното. И винаги съм изпитвал много по-голямо удовлетворение, когато направя нещо за другите.
– Много ли бяха огорченията Ви след промените? За какво най-много Ви болеше?
– Задачата не новите демократите тогава беше да ни уплашат, да ни стреснат и икономически да ни обезвредят. С мене това не се получи, защото никой нито може да ме уплаши, нито икономически да ме обезвреди, тъй като аз съм човек, който където и да застане, може да изкара два гроша. А да ме уплашат мен хора, които нямат относително тегло, това е изключено. На този свят аз единствено се страхувам от болести на моите роднини.
Та те, новите демократи слизаха от влака от София и идваха да ни събуждат. Да пробуждат тези хора, които бяха създали всичко. На мен ми беше не само странно, а се поразявах от това, как искаха всичко без изключение да ликвидират, без да знаят какво да правят. България беше разпределена. България беше обещана. И това вече не можеше да се спре от никой.
– Като че не можете да преглътнете приватизацията на МДК?
– Чий бе Медодобивният комбинат – на българския народ. Това не бе реституция, това бе приватизация. Белгия – центърът на НАТО. На Белгия трябваше да се даде хубав подарък. Кой би бил този подарък, ако не МДК. Едно печелившо предприятие, което се поднася на тепсия. Предприятие, което произвеждаше 66 хил. т. електролитна мед, предприятие, което произвеждаше 360 хил. т. сярна киселина, произвеждаше злато, сребро и т. н. Всичко това се даде за 50 милиона кеш. Както и яз. Душанци с деривацията, подстанциите, ж.п. линиите, пътищата, жилищния фонд, почивната база – всичко това се даде. Заповядайте! Собствеността се подари. Ако беше останала собствеността на българите, ако беше останала тази собственост под ръководството на Кольо Мутафчиев, представете си как щеше да изглежда сега МДК? Щеше ли МДК да премахне столовете, почивните си станции, профилакториумите, щеше ли да си продаде комплексите – супермаркетите и жилищата? Затова, когато става дума за собственост, трябва да има държава. Държавата спокойно можеше да си вземе 51 %, 49% да даде на мениджъри, които да работят на концесионален и на всякакъв принцип и всичко щеше да е друго. Така стана, че българският народ остана без собственост. Хората станаха наемници. Защото ако ние бяхме махнали социалната програма, щяхме и ние да даваме по 5 000 лв. заплата. Но нали точно в това беше смисълът – да има социален вектор в цялата тази история.
– Какво спъваше да се направи повече за екологията в района?
– Едно от големите неща, които умишлено се премълчаваха преди продажбата на МДК бяха постиженията ни в екологията. А ние премахнахме една руска технология при пърженето и внедрихме западната технология Оутокумпу, която създаваше условия за решаване на екологичните въпроси. Въпросът на въпросите, който е стоял в живота ми това е било екологията за района. В онова време да махнеш една руска технология и да я замениш със западна, бе изпълнено с всичките негативи и позитиви. Министър Стаменов ме наричаше американски посланик. Не искам да кажа, че това е била единствено моя заслуга, но аз съм този, който е участвал и е ръководил тези процеси. Направиха се първите очистни крупни съоръжения – нови системи за сярна киселина, отиде се на нов тип очистване на газовете, направиха се нови пречиствателни станции. Всичко това се премълчаваше от опозицията, защото тяхната задача беше да търсят опорни точки, поради които да ликвидират държавата в това предприятие. И се стигна до там, че когато се направи програмата за интелектуализация, държавата се отдръпна и каза – няма пари. И се намери фирма в света – белгийската Юнион Миниер и купи комбината, защото тя имала пари, а държавата нямала.
– Тръгнахте ли си обиден от Пирдоп след промените?
– Ако има нещо, което най-много да ме е обидило на този свят бе, когато отидох в Медодобивния комбинат и на пропуски имаше списък с имена, в който се забраняваше аз да влизам в комбината. Това ме потресе. Аз не съм злопаметен, но това не ми е минало и до днес. Не заради това, че са се бояли, да не направя някакъв саботаж, а заради факта, че вече чужденци бяха влезли в България. Влезли са колонизатори, които не знаят за какво става дума в тази държава. Те не знаеха, че Кольо Мутафчиев е влязъл на 17 години в завода и е отрасъл в завода. Той се е създал в завода. И всичко, което е създадено в завода, е по негово подобие. По-късно, не ме засягаше това, че не ме канеха на никакви тържества, на годишнини, празници. Но ме боли, че те останаха без история. И сега се вълнувам. Много ме е яд. Да си оставиш държавата, завода, семейството без история е престъпление. Каквито и да сме били, ние сме направили това, което сме могли да го направим за това време. Технологията, която направихме – внедряването на флаш пещта, размерите, конструкцията, до днеска не са я пипнали. Сменили са й четири горелки и още една са сложили, смениха големия котел-утилизатора с по-малък, за да е по-надежден, тъй като спряха да преработват челопешки концентрат, направи се нова система за сярна киселина от Лурги Металурги, направиха, направиха очистването на газовете, които излизат от комина, направиха нов електролитен цех. Всичко, което днес е направено бе заложено в програмата за интелектуализация на Медодобивния комбинат. Но за съжаление, държавата избяга, за да бъде той продаден.
От друга страна, никога, при никакви обстоятелства аз не мога да бъда обиден на моя град, на моя завод, на моя район. Никога. Почти един – два пъти седмично аз съм тук. Аз не мога да се изселя от тук. То е като една сърна – докато не я утрепеш в един район, тя не го напуска. Вълнението ми е продиктувано от това, че аз до сега никога не съм говорил така за тези неща. И го изживявам нарочно, за да ми е добре. Никой нищо не ме е питал за нищо. Кольо Мутафчиев са го смятали за хайлайф, за пич, за какъв ли не, а той е обикновен човек. Как да се отделя от тук, като съм строил къща тук и ми са се раждали децата. Когато цялата ми младост ми е минала тука. Мястото, където съм се опитал да създам много неща. Всичките ми приятели са тук. Всичките ми бъдещи планове са свързани с осъществяването им тук. Как бих могъл да избягам от района и да съм обиден!
– Защо не влязохте в политиката?
– Освен че съм инж. металург, аз съм завършил Висша школа в Москва за висш управленски персонал. Аз съм подготвян да участвам в политиката. Изучавал съм равностойно както трите съставни части на марксистко-ленинската философия, така и капиталистическата полит. икономия. Много рано аз бях напълно наясно с нещата. Дълбоко в себе си анализирах в какво време живеем и горе долу правилно прогнозирах какво ще се случи в света. В света се бореха две гнили системи. Прогресивният свят се опитваше да създаде нещо ново, но така или иначе, всичко се свеждаше до въпроса кой и как ще има пари. За мен и двете системи имаха много слабости. За съжаление социалистическата система се оказа по-слаба от другата. Тя би била по-пълноценна, ако бе решен правилно въпросът със собствеността и многопартийността. Частната собственост беше почти заличена, което убиваше личната инициатива, а многопартийността със Земеделския съюз бе фалшива. Този вид социализъм, не можеше да издържи дълго, по причина, че бе ликвидирана човешката инициатива. Това го знаеха всички мои съкурсисти, които бяха от целия свят и които влязоха после в управлението на много държави – Полша, Чехия, Унгария, Куба, в Русия почти навсякъде. Още там дълбоко в себе си аз знаех, че предстои гигантска и страшна реконструкция на социализма. От друга страна, изучавайки политическата икономия на капитализма и обикаляйки света, аз имах пълното съзнание и за не леката участ и на капитализма. Но на този етап от човешките отношения, на този етап на техническия прогрес, това бе по-прогресивната система.
Не влязох в политиката, защото моят бряг в политиката го нямаше. Аз не можех да бъда нито от едните, нито от вторите. Аз съм друг. Аз съм Кольо Мутафчиев.
Социалистическата партия се превърна в депутатска партия. Всичко се свеждаше до това да се вземат повече депутатски места. Тази депутатска партия не беше вече моята партия. Сега в тази партия всеки се бори само да достигне до банката на депутата. А се оказа, че банката на депутата е изолирана от човека. Тя е изолирана от социалната същност на обществото. Тя е изолирана от прогреса на обществото. Тя е изолирана от международните отношения, които трябва да се поддържат. Тази партия не може да бъде на Кольо Мутафчиев.
От другата страна бяха радетелите на капитализма, където човешките отношения се свеждат само до интереси и пари. Това не би могло да бъде моята партия, да бъде моята платформа за работа. Тази политика не беше моя. Много добре оценявах, че не бе време да бъда Че Гевара, или дисидент. Лавината беше толкова силна, че щеше да помете всякакви такива идеи. Нямах платформа, нямах убеждения, нямах фронт, на който аз да застана, нито имаше смисъл да ставам лост, за да повдигам земното кълбо от опорна точка, което никой нямаше да види и оцени.
– Какъв човек е днес Кольо Мутафчиев?
– Когато Бог сътворил човека, направил му главата, тялото, ръцете и краката и останала една малка част от глината. И човекът попитал: А какво да правя с нея? Направи си щастие, отговорил му Бог.
И ето, днес мога да твърдя, че съм си направил добро щастие. Събуждам се сутрин, радвам се на Бога, че съм жив, спортува всеки ден по малко. Активно работя в строителния бранш. Прибирам се вечер към 7.30 – 8 ч., доволен съм, добре ми е със семейството. И кроя планове за нови градежи.
Някой може да каже – правил е някога, ама с държавни пари. Въпреки че толкова държавни пари имаше тогава и никой нищо на правеше. Но когато стана всичко демократично, или по-точно капиталистическо, трябваше пак някой нещо да прави. И се оказа, че тия които правехме, правим и сега. Ама го правим със собствени пари. И със собствен организационен опит. И с умението ми да привличам и други хора в едно благородно начинание. Ако погледнете примерно параклиса в Чавдар, ще се запитате от къде Кольо Мутафчиев има толкова пари да направи параклис. Но като се погледне финансовия план, се вижда, че бетонът е от Автомагистрали Хемус, желязото и бакърения покрив – от Елаците, почти цялата механизация е от района, а Кольо Мутафчиев е дал работната сила. А тя има друго измерение, друга стойност, защото почти всички, които съм закарал да работят там са работили на други принципи, на дарителски принципи. Така направихме и хижата в Смолско. Горското стопанство ни даде дървения материал. От тухларната в Мирково ни дадоха тухлите, Елаците ни дадоха керемидите, булдозер ни дадоха, който дванайсет дена работи пътищата да направим и петнайсет ловци, които доброволно работиха всеки ден. В Смолско направихме параклис и на гробищата. Отидох да погребавам майка ми. В калта сложихме ковчега. Обърнах се и викам – Боже, помогни ми малко да направя нещо. Да не седят умрелите от това село в калта… И пак на същия принцип – проектът и акъла от мен, от другите – дървения материал, тухлите, доброволния труд. Сега там има едно прекрасно параклисче.
Сега мислим за други неща. Сега мислим да продължим. Защото животът трябва да продължи. Сега се изработва ПУП на Чавдар и когато се завърши, ако разрешат от общината, ще се опитам да направя една хубава база. Това, разбира се, няма да е финалът на моя живот, защото аз всяка година трябва нещо да правя. Иначе не мога да живея. Или както гласи любимата ми сентенция: Всеки умира, но не всеки живее.
– Никола Мутафчиев и жените в неговия живот?
– Не мога да кажа, че не съм бил търсен мъж. Сега вече не съм този млад жребец. Но не съм и файтонджийски кон, който всеки да впряга, да язди и да го кара да слугинства. Обичал съм, силно. Без жена не мога да живея. Жените ме поддържат в живота, особено жените, които добре ме познават. Сегашната ми жена ме познава прекрасно.
– Прословут сте с бащината Ви всеотдайност.
– Да казвам баналното, че имам най-добрите деца, е излишно. Имам три деца и тримата се развиват много добре. Любовта ми към семейството и децата ми е изключителна. Мисля, че съм един горд баща. Така, както аз съм си изпълнил задълженията към моите родители до последно, рядко може син да прави. И така, както се грижа за децата си, рядко баща може да го прави. Всички въпроси, които един баща може да реши за децата си, аз съм ги решил. Моите деца са деца, отгледани от добър баща.
– Съжалявате ли за нещо в живота?
– Не мога да кажа, че за нещо съжалявам. Може би трябваше да бъда по-активен и по-полезен за хората в годините след промяната. Но получих големи разочарования от някои хора. Сега за нищо на света не бих влязъл в политиката, за да се храня с политика, за да имитирам загриженост към хората. Не. Това за мен е безвъзвратно заминало. Моята партия трябва да се казва Партия на човека. Да не си играеш с човека, а да играеш за човека. Тази партия я няма. Затова до края на живота ми, който ме потърси, ще бъда полезен, но само за дадена човешка кауза. Дано да имам попътен вятър.
