Хората със зависимости имат сериозно психологическо обременение

 

 

 

 

 

 

• Желяз Андреев, основател и ръководител
на терапевтичната общност „Ново начало“

Желяз Андреев е на 34 години. Занимава се с психотерапия от 8 години. Завършил е школа за консултанти на зависимостта към Фондация „Стефан Батори“ – Варшава. В момента е студент по философия в Нов Български Университет и специализира в Зигмунд Фройд Университет – Виена, като терапевт групова анализа.
Желяз Андреев е основател и ръководител на терапевтичната общност „Ново начало“, към Фондация „Посоки 2005″, която развива дейност в с. Буново и в София от края на 2004 г.

– Г-н Андреев, какво представлява програмата „Ново начало“?
– „Ново Начало“ е център, базиран на терапевтичните общества за рехабилитация на зависими и е част от дейностите на Фондация „Посоки 2005“. В екипа взимат участие психолози, терапевти, социални работници, консултанти с личен опит и консултант психиатър. Част от нейната дейност е център за рехабилитация на хора със зависимост, като цяло и лица зависими от психотронни вещества, от алкохол, а в последните години и от хазартни зависимости.
– Кога започна тази програма?
– Тази програма започна в началото на 2005 г. и скоро ще станат 6 години, откакто работим по нея.
Създадох тази програма заедно с моята съпруга Галя Миткова, която е социален работник и също така се занимава с терапия. Заедно с нея създадохме центъра в с. Буново.
– Как се насочихте към Буново?
– Съвсем спонтанно изборът ни попадна на Буново, тъй като е близо до София, намира се в полите на Балкана и бе подходящо за нашата дейност. Купихме в Буново една къща, която превърнахме в център.
– Как успяхте да се интегрирате?
– Като изключим леката съпротива в началото, което е напълно нормално, предвид спецификата на проблема. Много хора смятат, че тези хора са опасни. Но ето, че след 6 години мога да кажа, че тези опасения са опровергани, защото хората от Буново видяха, че нищо лошо не се случи и лека-полека те се убедиха, че няма нищо страшно. Нашите хора не пречат на никого, пазаруваме в магазинчето, от време на време ходят да цепят дървата на някоя баба. Хората постепенно се убедиха, че няма причина да ги отхвърлят.
– И какво се случи след като купихте къщата?
– Започнахме да работим и създадохме тази терапевтична общност. Много е важен този термин, защото такъв вид програми съществуват в света. Повече от 40-50 години има Европейска и световна федерация, занимаващи се с тези проблеми. Тоест това е психо-терапевтичен метод за рехабилитация и възстановяване. Методите, които се използват на едно такова място отговарят на определени научни знания. Хората, които са там, не са просто пребиваващи, а участват в една програма, която е супервизирана от специалисти. Там има психолози, социален работник, психиатър, супервайзор на проекта.
– Голяма ли е къщата, колко души има в нея?
– Тя не е много голяма, триетажна къща, в която в тази фаза има около 20-25 души, които постоянно живеят там. Целият ни екип е 10-12 човека, които се въртим. Има 24 часово присъствие на представител от екипа там. И според спецификата на работата, през седмицата отиват, аз също съм там, за да правим различни неща чрез психотерапията.
– Колко трае терапията?
– Тази първа фаза е 8-месечна – нито повече, нито по-малко. Горе-долу това е период, в който един човек може да получи определен пакет от специализирана помощ. Програмата има структури и правила, които изключват употреба на наркотици и алкохол и всякаква форма на насилие. Отделно до обед има работа по отговорност – те си готвят, почистват, грижат се за къщата. През цялото останало време са в терапевтични групи. Това е най-главната и най-важна фаза в лечението – зависимите личности трябва да разберат основните причини за тяхната злоупотреба и да бъдат мотивирани към пълна промяна на тяхното поведение и предходен начин на живот. Те се учат да развиват доверие и отговорност в себе си и за другите, да се справят със стреса и трудностите. Всеки член на групата се учи да помага на себе си, с подкрепата на другите.
– Имат ли право да излизат извън къщата?
– Те имат право да излизат, но само в рамките на установения ред – правят разходки, играят футбол, пазаруват, но всичко това се случва с представител на екипа в рамките на дневния или седмичен режим. Реално те са в защитена рамка, тъй като тези програми имат за цел първо поставянето на някакви граници.
– Смесенa ли е групата?
– По принцип може да бъде смесена, по-рано е имало момичета, но в момента са само момчета. Имаме намерение да разкрием още един център за жени, които също имат нужда от този шанс. Някъде в близост до Буново, за да бъде улеснен екипът.
– Каква е възрастовата граница?
– Работим с лица над 18 години, тъй като по-малките са под закона за защита правата на детето. Принципът е доброволно пребиваване, като идеята е, че човек трябва да има желание да го направи. Ние се срещаме първоначално с тях, за да разберем има би мотивация, изчаква се, преценяваме на кой може да дадем тази възможност. Всъщност цялата програма реално продължава около 3 години, но първата фаза е най-съществената. През нейната продължителност зависимите са изолирани от места, хора, събития, които по някакъв начин са част от модела им на зависимост. Успоредно с това се работи и с родителите, с което се занимава моята съпруга. Защото това не е проблем само на засегнатия индивид, а на цялото семейство. През последните 30-40 години в Западна Европа учените са установили, че това е системно заболяване, което засяга цялата фамилия и когато страда един, страдат всички. С една дума – има неща, които ние можем да направим, но има и неща, които трябва да направят близките. Целта на тази програма е човека да се завърне обратно в обществото ресоциализиран, без зависимости.
След това има втора фаза – хората се връщат в предишната си среда, включват се в интегрирани програми, като разликата е, че се връщат по домовете си.
– Какъв е процентът на успеваемост?
– В света има два основни метода за справяне с този проблем – единият е медицински, а другият е психологически, като вторият дава изключително висок процент успеваемоста на тези програми – от 40 до 60 %.
– Има ли случаи, когато хората не могат да издържат и си тръгват?
– Има всякакви случаи, но при предварителните срещи със зависимите, които задължително са част от програмата, преценяваме на кои хора мотивацията е добра и с кои от тях бихме могли да работим. Но винаги има едно стабилно ядро и 50 % от хора успяват. Те са в ремисия, т.е. те не употребяват. Ние работим вече 6 години и за целия този период реално има 60 човека, които вече са чисти.
– Какво представлява самият метод?
– Този метод разглежда проблема като следствие на дълбока психологическа, емоционална, семейна причина. Това е психологическо заболяване, според всички съвременни тенденции при разглеждането на този проблем. Хората, които развиват зависимост, които имат склонност към такова поведение, не е заради някакъв лекомислен избор, а защото имат сериозно психологическо обременение. И ние работим на това ниво – учим ги как да живеят без да употребяват наркотици, как да се справят с това, кои са местата, където могат да си намерят работа, защото това са предимно млади хора. За съжаление, последните тенденции и в Европа и в България е масовото навлизане на синтетичните наркотици и употребата на алкохол.
– Как финансирате дейността си?
– Това е една проблемна точка. Финансираме се изцяло на принципа на даренията.
– Кой ви дава дарения?
– Най-вече самите родители, българи, живеещи в чужбина и малки епизодични дарения от частни дарители. Аз участвах в „Байландо“, където се борехме за кауза заедно с Мира Радева и ми направи впечатление, че доста хора ми се обадиха след това не толкова за дарение, колкото за подкрепа. Това са хора, които живеят в чужбина, или хора, които лично са засегнати, защото излиза така че държавата е с вързани ръце, тя нищо не прави.
– А финансиране от европейски програми?
– За съжаление няма. И това е проблем, който ние нееднократно сме отправяли към институциите.
– А самото семейството ли плаща за престоя на своя близък?
– Има такса, която горе-долу я покриваме. Все пак 30% от услугата, която предлагаме е безплатна. Изцяло разчитаме на даренията. Защото в България няма нормативна база, няма клинична пътека, и до този момент в правното пространство този проблем не фигурира. Ние работим вече 6 години и до този момент от държавата не сме получили и една стотинка. Въпреки че четем из медиите, че държавата отделяла много пари за това. Преди месец агенция „Фокус“ излезе с данни, че през последните 5 години били дадени 83 милиона за зависимите, което ме изуми. Защото ако наистина тези пари са дадени, то ние трябваше вече да сме най-добрата система в Европа.
– Колко хора в България се занимават с проблемите на тези хора?
– Не сме много – в България са само две специализирани програми.
– Освен дейността ви в Буново, занимавате ли се с нещо друго?
– Работим с няколко столични училища, в които се правят интерактивни превенционни групи на самите учащи. Имаме училище за родители – това е една програма, в която учим родителите как да разпознават ранните симптоми на зависимост у своите деца, защото се оказва, че хората, които последни разбират проблема са самите родители. Дълго време, те като че не искат да повярват и когато дойдат при нас, често пъти вече е късно.
Смятаме, че добрата превантивна работа е на най-ранен етап в усилията ни. Учим и младежите, и родителите им как да говорят за проблемите, да говорят за наркотиците, по какъв начин да се предпазват. Защото в 3 столични училища направихме анонимна анкета с деца под 15 години и се оказа, че 75% отговориха положително на това дали са опитвали. Колкото и да не ни се иска да вярваме, но този проблем е част от действителността. Все повече хора посягат – и към новите синтетични наркотици, които са много достъпни и в комбинация с алкохол, и към трева, и кой знае какво още ще изкочи на пазара. Нещата стават много сериозни. Нашата задача е да върнем тези хора към обществото, както и работа за превенция, за да не се допуска този проблем.
– Ползвате ли чужд опит ?
– Разбира се! Нашите програми са по образец на западни програми. Има такива програми за щастие. Аз съм се обучавал на много места: Финландия, Гръцката организация КЕТЕА, която е най- голямата в Европа и представители към ООН работят на територията на Гърция с над 5 хил. души зависими и с много развити програми и центрове. Обучавах се и в Полша, където Фондация „Стефан Батори“ е с добри практики. Ние постоянно сме в обмен на такива практики. В света има над 70 такива общности, които работят успешно.
– Обръщали ли сте се конкретно към някои от институциите?
– Аз много пъти съм задавал въпроси писмено, устно, медийно и къде ли не. Доста години се занимаваме с това и постоянно по различни медии говорим за това, включително и трима министри последователно сме питали, но конкретен отговор няма. Стига се до една абсурдната ситуация, в която реално за тази дейност има предвидени пари по силата на Закона за защита на здравето. Според чл. 56 един процент от алкохолния акциз трябва да отива за това и се оказва, че за 5 години никой не ни дава конкретна информация колко е бил този процент. А по мои изчисления това са милиони и къде са отишли, кой ги е изразходвал. Ако наистина са ги дали за зависимости, кои са тези програми, ние не знаем. Ние сме партньорска организация с Конфедерация за защита на здравето – това е най-голямата национална пациентска организация. И заедно с тях инициирахме създаването на фонд за лечение и рехабилитация на зависимости, превенция, борба със зависимости, включително и тютюнопушене. Идеята на този фонд беше да се създаде паралелна структура с борд на директори, с независими личности и да се гарантира, че тези средства ще отидат за конкретни програми, за които ще се кандидатства с проекти, както се прави по цял свят, за да бъде прозрачно всичко. До този момент ние сме извървели някакви стъпки и аз се надявам нещата да се случат.
– Изпитвате ли удовлетворение от работата си?
– Когато видиш един човек буквално нито жив, нито мъртъв, без стимул за живот, без надежда в семейство, което се е съсипало тотално, изпълнено с много негативни емоции, гняв и много тъга и когато мине този период и видиш, че този човек се подобрява, че се връща към живота, удовлетворението е огромно.
В заключение бих искал да кажа, че според това, което съм виждал в Европа, ние сме на светлинни години назад. Това обаче не ни отказва от мисията ни и слава Богу, продължаваме напред.

Интервю на Ренета Атанасова

Добави коментар