Сбогом, Дина! Душата ти ще продължава да свети!

 

 

Каручката на Майка Кураж от Пирдоп я отведе в един по-добър свят.
Навярно защото и там горе има нужда от светлината на душата й!..

Актрисата Димитрина Савова, първият почетен гражданин на Пирдоп издъхна на 25 април след мъчително боледуване.
Нейните съграждани, приятели и почитатели дойдоха да си вземат сбогом и да се поклонят пред тленните й останки на 27 април във фоайето на читалище „Напредък“.
На траурната церемония присъстваха кметът на община Пирдоп Антоанета Илиева, общински съветници, ръководители на държавни институции, режисьорът Юлия Огнянова, с чийто творчески път феноменално е бил свързан и този на Димитрина Савова, Румяна Емануилиду – авторката на биографичната книга за актрисата, писателката Керана Ангелова.
Слово за живота на Димитрина произнесе кметът Антоанета Илиева. Ренета Атанасова – гл. редактор на в. Камбана проследи нейния богат творчески път и разкри богатата палитра от човешките й ценности.
В некролога, издаден от ОбС – Пирдоп се казва, че Димитрина Савова бе и ще остане емблема за нашия град Бяха поднесени венци от община Пирдоп, от ОбС – Пирдоп, от СОУ „С. Савов“ – Пирдоп и Ротари клуб Пирдоп и жербове от в. Камбана и читалище „Напредък“ – Пирдоп.
След траурната церемония, на излизане от читалищната сграда, актрисата Димитрина Савова бе изпратена с аплодисментите на нейните съграждани, приятели и близки, в знак на преклонението им пред тази последна нейна роля.
В църквата „Св. Успение Богородично“ отец Недко Бръмбаров извърши опелото на покойницата.
Димитрина бе погребана в семейния гроб на фамилия Савови.

Мир на праха ти, скъпа Дина!

***

Напусна този свят един прекрасен Човек – добър и благороден, широкосроен и щедър, всеотдаен и обичащ. И светът стана по-сив от липсата на нашата Дина.

Тя е родена на 12 април и е едно от трите деца на Цона и Симеон Савови. Произхожда от забележителен пирдопски род. Дядото Димитър Савов е опълченец, депутат в Учредителното събрание в Търново, първи кмет на Пирдоп.
Бащата Симеон Савов е адвокат и известен пирдопски общественик, главен инициатор за построяването на училището и читалището.
Майката Цона е учителка и директорка на училището в Челопеч, през 1948 г прекарва 9 месеца в Белене, за да бъде този факт причина да се отнемат адвокатските права на съпруга й.

Димитрина завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, актьорско майсторство при проф. Георги Стаматов. Работила е като актриса в ДТ „А.Будевска“- Бургас /1953-59/ под режисурата на Юлия Огнянова, с която имат специална творческа връзка, Вили Цанков, Методи Андонов, Николай Люцканов, Леон Даниел, където прави най-забележителната си роля на Майка Кураж от Б. Брехт и според Брехтовия институт е най-младата изпълнителка на тази роля. След това в Младежкия театър /1959-61/, ДТ „С. Огнянов“ – Русе, ДТ „Н.Масалитинов“ – Пловдив, /964-77/ – един от най-силните й творчески периоди, под режисурата на Любен Гройс. През този период получава и две национални награди – за Дойката от „Ромео и Жулиета“ и за ролята й на баба Митра в „Албена“. След това играе в ДТ „София“ /1977-81/, а след пенсионирането си е актриса на свободна практика.
Направила е още десетки роли в театъра и киното – Султана от „Железният светилник“, Бернарда Алба от „Домът на Бернарда Алба“ от Ф.Г.Лорка, баба Гюргя от „Цената на златото“ на Генчо Стоев, монахинята Евпраксия от „Реквием за Апостола“ по романа на Яна Язова.
Нейният специфичен актьорски натюрел на българка, кръвно свързана с възрожденските ни традиции е запечатан във филмите „Под игото“, „Шибил“, „Райна Княгиня“, „Снаха“, „Боянският майстор“.

„Работата ми помогна да опозная хората, да разбера колко обичат родното, колко милеят за българското. Когато съм облечена в българска носия ме чувстват своя и се вълнуват. Обичам ги тези жени в носиите. Може би е атавизъм. И двете ми баби не са ходили с градски дрехи, били са със сукманите, с кърпите. Вярвам в атавизма, вярвам, че това се предава. Чувствам се особено, когато облека носия!“
Често пъти Димитрина казваше: „Не аз правя ролята, тя мене ме прави!“ Но едва ли само с обигран професионализъм биха могли да се пресъздадат пълнокръвните образи на нейните българки от Възраждането – Женда, Султана, Райна Княгиня, ако самата тя не бе кръвно свързана със земята и не ги изпълваше с целия възрожденски заряд и женско достойнство, с които бе закърмена.

Незабравими ще останат образите, които тя пресъздаде и във филмите „На всеки километър“, „Ребро Адамово“, „Свобода или смърт“, „Танго“, „Милост за живите“ и много други.
През 2005 г. екипът на „Умно село“ направи прекрасен филм за нея – „Майка Кураж от Пирдоп“, който бе излъчен от БНТ в навечерието на 24 май. А през 2006 година излезе биографичната книга за Дина „Изкачването на Фудзияма“ от Румяна Емануилиду и премиерата на книгата в Бургас, София и Пловдив съвпадна с отбелязването на 80-годишнината на актрисата. По този повод тогавашният министър на културата, колега и приятел на Дина Стефан Данаилов написа: „За театрална България ти винаги си Майка Кураж – първата българска изпълнителка на знаменитата роля в бургаската постановка на Юлия Огнянова. И от тогава в годините, с неизчерпаемия си актьорски кураж и достойнство, с жилавия корен на пирдопския си род, ти мъкнеш каручката на Майка Кураж, препълнена с роли и срещи на сцената към високата Фудзияма…“

За Дина корените й, семейството й бе светая светих!
„Нужно е да се връщаме към добродетелите на нашите предци. Погледни какво съветва дядо ми моя баща – ученик в София: „…гледай да не се посрамиш, пази се от лоши хора, със сякого се не събирай, и помни, че честността много по-високо стои от всяко богатство! Честността. И почтенноста. Издигнати в култ. В моето семейство са ме учили, че най-важно е човек да е почтен…“
В името на родовата памет и за да се знае от нейните внуци – децата на Сими, Юлиана, Христо, тя написа три документални книги: Първата – „Под открито небе“, в която майсторски пресъздава споделените мисли на баща й Симеон – един интелектуалец и хуманист, по отношение на войната, „Кино ми е пред очите“ – вълнуващ разказ за житейските устои на нейната майка Цона, която въпреки превратностите на съдбата не допуска сърцето й да се изпълни с омраза и жажда за отмъщение, „Корени и филизи“, където тя проследи живота и съдбите на родствениците от семейството на Цанка и Филип Данчеви от Челопеч. В последните месеци, въпреки изключително влошеното й зрение, тя описа живота на своя дядо Димитър – опълченец, депутат в Учредителното събрание в Търново и първи кмет на Пирдоп и предостави богат снимков материал, защото бе убедена, че за Пирдоп това е нужно да бъде направено. И то ще бъде направено, макар и след нейната смърт.
Дина живееше с радостите и тревогите на своите най-близки и обичани хора. Притесняваше се от голямата ангажираност на Саво, обсъждаше с Роси книгите, които чете, тръпнеше от безпокойство, но и от гордост с парапланериста Ясен, „летеше“ с моторите на момчетата на Юлияна, безпокоеше се за Христо, вълнуваше се от успехите на Райчо и Марта. Малина, Снежа, Любо – всички те бяха не само в нейните мисли, но и в сърцето й до последния й час.

Убедена съм, че всеки един, който е имал щастието да се докосне до богатата душевност на Димитрина, не веднъж се е удивлявал от нейното благородството и силата на характера. С пиетета си към всичко ценностно, което иде от векове и ни дава самочувствието да се наричаме българи. С моралната си устойчивост и достолепие, Димитрина олицетворяваше Влайковата пирдопчанка. В нея откривахме не само хубавата, добрата, сърцата жена, готова да откликне на всяка болка, а и една богата и духовно извисена личност, която те прави щастлив от възможността да се докоснеш и до възвишеното и до радостта от простичкото човешко общуване.
За всички нас, които имахме щастието да я срещнем и да я имаме в живото си, душата й ще продължава да свети!.. Така, както тя казваше:
„Театърът е като Млечния път – някои от звездите блестят повече, други по-малко. Но по-важното е, че има много светлина!…

Много просто живях – като всички.
Имах малък дом, но си го обичах.
Ставах рано.
Сама си печелех хляба.
Нямах покровители,
имах приятели.
Живях в градове,
но разбирах земята.
За любовта – какво да кажа накрая?
Бях глина, а тя ме ваеше.
Щом си ида – пак ще съм глина.
А душата ми – лъч светлинен –
ще се пребори с мрака.

Ренета Атанасова
27 април 2011

Добави коментар