Не искам да започвам отначало, искам да продължавам нататък

• Поетесата Маргарита Петкова, пред в. Камбана

 

 

– Г-жо Петкова, каква е разликата между Маргарита, която написа „Дива къпина“ и Маргарита, която издаде стихосбирката „Щастлива, лекомислена и слаба“?

– Няма никаква разлика. Името на тази стихосбирка е от мое стихотворение от „Дива къпина“ и реших, че на 55 години ми е редно да издам книга със заглавие „Щастлива, лекомислена и слаба“. Като погледне човек, точно такава съм била винаги, такава съм искала да бъда. Винаги съм била щастлива, защото съм си позволявала да бъда лекомислена и съм позволявала да ми омекнат колената от щастие. 

Имах приятели, които ме питаха: Как така, ти никога не си била слаба, ти си най-силната жена, която познаваме. Налагало ми се е да бъда силна като човек, който се бори с живота и преодолява проблемите и ги решава, но като жена винаги съм искала да бъда слаба, да бъда обгрижвана, да бъда глезена.

– Успя ли битието да укроти на опърничавата жена и поетеса?

– Аз укротих битието и смятам, че постигнахме едно относително крехко равновесие. От моя страна не е много мирно, но не позволявам битът да ми изяде битието. Колкото и да се стреми към това и колкото и всъщност тайно да яде, гледам да не го забелязвам.

– Щедър ли е все така изворът на вдъхновението?

– Толкова, до колкото самата аз съм си извор на вдъхновението ми и е толкова щедър, колкото си е бил винаги – една константа. Ако някой си мисли, че вдъхновението идва под формата на някаква муза, която ти каца на рамото, или ти пърха над възглавницата докато спиш и ти си държиш под ръка тефтер и молив, за да си записваш гениалните мисли – няма такова нещо, поне при мен няма. Слава Богу, нощем спя, а през деня като имам вдъхновение, пиша стихотворение. Те идват и аз съм длъжна да ги запиша, смятам го като работа.

– Къде стоят любовта, свободата?

– Ох, любовта и свободата… може би всички мислят, че ще цитирам Шандор Петьофи, но аз ще цитирам Арчибалд Маклийш, американски поет, който е написал следните гениални стихове:

Когато свободата е момиче

и сам-самичка си избира път,

тя своя огнен факел тъй върти, 

че от пламъка му лумва цял светът.

Когато е съпруга свободата

и шета във обор и във хамбар,

тя хвърля своя факел във реката,

защото се страхува от пожар.

Аз никога не позволих свободата ми да бъде съпружеска, свободата ми да бъде нечия съпруга, та дори и на друга свобода.

– Всички Ваши почитатели винаги се интересуват, дали този живот, който го има в стиховете Ви е изживян от самата Вас?

– Да, защото иначе не бих могла да го напиша така. Пиша това, което съм преживяла. Аз не обичам този израз „минало през сърцето ми“, малко е книжен, не знам откъде минават нещата, но аз смятам, че съм го преживяла, в главата си съм го преживяла. И най-хубавото е, когато се оказва, че е преживяване и на други хора.

– В едно свое интервю цитирате Брехт, който казва: „Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му“. За какво не мълчахте през всичките тези години?

– Нищо не съм затаила в себе си, аз си казвам всичко. Единствено съм се заинатила и не казвам кой е Иван от стиховете ми. Защото ще лиша поне милиони мъже от това да се смятат за този Иван. Не говорим, че съм имала случай Мартин да казва, че е онзи Иван, но „тя“ за да не разбере… Това са смешни неща. 

– Казвате, че Майката две неща трябва да даде на децата си – корени и криле…

– Да, убедена съм в това. Майката не трябва да си мисли, че след като е дала живот на едно дете, то този живот й принадлежи. Детето си има свой собствен живот. Аз имам три деца. Родила съм ги, защото искам да имам деца. Не съм ги питала искат ли да бъдат родени и да ги хвърля в този живот, в който може да им хареса, но може и да не им хареса. Затова ги оставям, да вървят по пътя, който са си избрали, ако искат съвет – давам, но не поставям условия и мораториум.

– Всеки си има своята Голгота. Казвате, че възприемате този библейски символ не като синоним на разпятие, а като синоним на възкръсване.

– Напротив, ако не те разпънат, няма да възкръснеш, така че трябва да си извървиш Голготата, да си изнесеш кръста, да си понесеш разпятието и да се надяваш, че ще възкръснеш пак. Зависи как си извървял Via Dolorosa 

/пътя на болката/, защото наистина вярвам, че нашият живот е Via Dolorosa. Защото трябва да изтърпиш и бичовете на съдбата, защото трябва да изпиеш гъбата с оцета, горчивата чаша, която знаеш че ти се готви, но няма как да те отмине. Дори в крайна сметка ще кажеш „Или, или, лама савахтани?“ („Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“), но това е положението, трябва да приемем, че животът не е цветя и рози.

– Животът Ви е срещнал с големите поети и личности.

– Аз съм галеник на съдбата, защото ей така от въздуха ми се случи да познавам и да общувам с едни от най-големите български писатели, художници, творци. Това е моят дар от Господ. На 23 години влязох в кафенето на писателите и останах там. Дончо Цончев беше моята мъжка еманация. От него съм се учила на начин на живот, отношение към писаното слово, на поведение, на всичко…

С Васил Попов също, но нямахме време – той си отиде прекалено бързо. Странно бе за всички около нас, защото той беше намръщен човек и не допускаше лесно до себе си, но с него сме стояли по цели нощи, във фоайето на „Балкан“ и си говорехме. Аз много съжалявам, че като малка глупачка, не слушах абсолютно всичко, което той ми говореше, защото мислех, че имаме време. Говорехме си за писането и за живота, които при тези хора бяха неотменно свързани – то беше едно и също.

Добри Жотев ни бе съсед, през два хода живеехме. Имахме прекрасни разговори. Разбрах смисъла на онова, което ми е казвал, чак когато и мен тялото ми ме наказа по някакъв начин. Та той казваше: Не мога да простя на природата, че така ни е устроила. По дух съм 25-годишно момче и ми се прави всичко, което едно младо момче може да прави. Тялото ме предаде, това никога няма да й го простя. Но аз съм се научила от него на висок дух.

Георги Джагаров е един от маркерите в живота ми, защото той ми даде път в голямата литература. Той написа една статия за мен във в. Литературен фронт, по времето, когато беше зам. председател на Държавния съвет. Аз по никакъв начин не бих могла да го накарам да направи това. Написа статията по свое лично желание. 

– За много хора все още името Ви се свързва с акростиха „Долу Тодор Живков“, който излиза във в. „Пулс“ през 1985 г. Всъщност каква е истината за този акростих?

– Аз също не мога да знам цялата истина. Стихотворението излезе, докато аз бях в Плевен. Стиховете са получени по пощата, после обаче се оказва, че са написани на пишещата машина на редакцията. Някаква много плитко скроена скверна история. Това е вътрешен човек на редакцията. Познавах Георги Тахов, защото сътрудничех на в. „Пулс“, не сме били близки, но съм го виждала. Много ми е странно, защото ако той е един достоен човек, когато искаш да кажеш нещо, го казваш чрез името си. Аз се подписвам под всеки свой ред, излязъл изпод ръката ми. 

Името ми стоеше над стихотворението. Беше цикъл годишни времена, никога не съм писала такова нещо – „Пролет“, „Лято“, „Есен“, „Зима“. И въпросната „Есен“ беше с акростих „Долу Тодор Живков“. С пистолет на челото такива тъпи стихотворения не мога да напиша. „Желето на засъхналите думи…“, абсурд. Да не говорим бял стих и т.н. Ако нещо ме дразни в цялата тази история, е че има хора, които още продължават да мислят, че аз мога да бъда автор на подобни простотии. Та тогава, естествено, ме разпитваха. Не съм дисидент, не съм репресирана по някакъв начин. Очарована съм от оперативните работници, много добре се държаха с мен. След като дойде демокрацията, попаднах на една сергийка в Плевен на една книжка „Машината на страха“, автор Георги Тахов, цена 6 лева. Купих си я, прочетох я и реших, че трябва да напиша книга „Машината на смеха“. Защото там въпросният господин описваше как той е бил репресиран, малтретиран, бил е в следственото, в килия, уринирал е в кофа – това на няколко места се подчертаваше, и то без да има нещо общо с този акростих. Той пише, че когато са го разпитали на всяка страница не само се е подписвал, но и е писал „Верен на партията“. Когато обаче започна да се прави книгата за дисидентите и трябваше да се изберат 10 или 12 големи български имена, името на Георги Тахов не попада между тях и той написа едно писмо до Народното събрание как е останал без работа, как е бил малтретиран, репресиран и че той е автор на „Есен“. За пръв път тогава той признава, че е написал стиха. Аз побеснях и казах, така че да стигне до ушите му, че в момента, в който той вече е подал тази молба или не знам какво си до Народното събрание, с която претендира, че е автор, оттук нататък аз ще го съдя до дупка, за това че ми е нанесъл морални вреди и ще ми плаща, докато е жив. 

След това той си беше изтеглил тези документи. 

– Кой все пак, според Вас, е написал стиха?

– Говореше се, че авторът е Божидар Божилов, но нещо, което не знам със сигурност, не мога да го вменявам на никого. 

– Какво се случи, когато се оказа, че за песни на Ивана леко са преработили Ваши стихове?

– Това не са леко преработени, а по-скоро осакатени стихове, но не дотам, защото започнаха да ми звънят приятели и познати и да питат откога работя за попфолка. Тогава разбрах, че някаква текстописка е предложила мои леко преправени стихотворения за текстове на песни, че и награда е спечелила за тях. Ама не била чела мои стихосбирки! Сякаш е много трудно да ги види в интернет.

Ама карай, харесва се и се краде нещо, което е хубаво. Ивана също бе притеснена от случилото се, дойде да поговорим. Казах й, че тя няма пръст в тая работа, никой не е длъжен да ме чете.

– Имате ли грешки в живота?

– О, да! Грешка след грешка и коя от коя по-големи. Но дори и да се повтори животът ми, отново ще го изживея по същия начин. В този живот единственият и най-добър учител са грешките ти, провалите ти. Така че, за всяка своя грешка съм благодарна. Тя ме е научила на нещо. Не искам нов живот. Не искам да започвам от начало. Искам да продължавам нататък.

Интервю на Ренета Атанасова

Добави коментар