Не е достатъчно да си талантлив, трябва да си и революционер

• Човекът – глас Красимир Аврамов

От десет години Красимир Аврамов – „Човекът глас“ живее и работи в Лос Анджелис. Член е на американската гилдия на филмовите актьори и на гилдията на музикантите. Наред с концертните си изяви, той е преподавател по пантомима в „Colbum School of Perf oraiing Arts“ в Лос Анджелис.
Красимир Аврамов притежава феноменален глас – 4 октави. В края На 2004 г. издава в САЩ уникалния си албум „Popera“- съчетание от попмузика и опера.
Миналата година Краси изнася голям концерт в залата, където се раздават „Оскар“ – ите. „Кодак Тиатър“ в Холивуд. Същата тази продукция той ще представи и в България в началото на есента в зала 1 на НДК. Тя ще бъде заснета от Би Ти Ви и освен у нас, ще бъде излъчена и по американската телевизия Би Би Ес, която подготвя документален филм за Красимир Аврамов.

– Г-н Аврамов, знаем, че сте роден в Сливен, до кога продължи сливенският Ви период?
– Роден съм и съм израснал в Сливен. Няма да забравя цялото това детство. В четвърти клас направих първите си стъпки като мим при актрисата Жана Димитрова. Бях смешникът на училището, правех невероятни смешки и имитации.
Още в детството главата ми мислеше и пишеше сценарии. На 14 години станах режисьор на спектакъл „Защитници“ към X-то ОУ. Тогава получих и златен медал от Катедрата по пантомима в София.
Играх в Профсъюзния дом „Съби Димитров“ при Петър Стефанов. Имахме много представления. Взимаше ме с големите батковци и чичковци, да пътувам с тях, за да разсмивам хората по полетата. И аз пеех и имитирах. Бабите спираха работа, сред ягодите, да ни гледат, на полето правихме представления.
Петър Стефанов беше невероятен мим. Той ми даде едно невероятно светоусещане. После вече имах възможност да бъда при Велин Горанов, при проф. Инджев и по-нататък с Марсел Марсо.
– Майка Ви е била певица в Ансамбъл „Сливен“. Дали от нея са този глас и влечението Ви към музиката?
– Тя ми даде възпитание за музика и изкуство, защото от това се интересуваше. Също и баща ми, който слушаше песни от цял свят. Затварях се в себе си и мислех как да стана известен. Винаги съм се стремил да бъда известен.
– И нямаше колебания за кандидатстването във ВИТИЗ?
– Във ВИТИЗ бях по покана на проф. Инджев. Той откри първия клас по пантомима и каза, че ще бъда в него. Бях приет с най-висок бал. За мен пантомимата беше едно изкуство, чрез което можеш да изтръгнеш много от хората. Но е много елитарно изкуство. Въпреки всичко, казвам, че съм много добър мим и мога да разсмея или разплача хората. В музиката се страхувам да кажа, че съм много добър. Винаги, когато излизам на сцена, се притеснявам и съм в паника.
– А кой Ви даде името човекът – глас?
– Дадоха ми го медиите. Отначало много се обидих. Казах си: „Ето, слагат ми някакво име, което за мен не звучи сериозно, но после го приех“. Дълги години наричаха Франк Синатра „гласът“. Когато подписах договор с неговия пиар Лийк Солтъл и той ме нарече тогава „гласът“. Казваше, че ако Франк Синатра беше жив, щеше да бъде горд с това да срещне и друг такъв певец.
– През какво беше минала творческата Ви кариера, преди да заминете в Щатите?
– Завърших ВИТИЗ, но още в казармата в Сливен към ДНА като ходех по коридорите, пеех оперета. Започнах да правя пантомимни представления.
Събрах екип и изнасяхме представления във времето, когато никой не ходеше на театър. Играехме сутрешни представления в театър „Сълза и смях“. Станах президент на пантомимен театър „Балаган“. Това беше първият частен театър. Работехме с Иван Станчев. И в същото време го питах: Кажи ми моля ти се, как да покажа на хората, че имам глас? И той предложи: Дай да направим шоу.
Направихме тогава известното шоу „Мис Макси шоу“ по подобие на едно английско шоу. После с Ивелина Балчева изпяхме една песен, написана специално за нас от Митко Щерев. И тя беше на първо място в класациите. Една балада, която ще издам отново в албум сега с „Пайнер“. По-късно с Ивелина Балчева правихме дует и тя написа музиката на песента „Няма те“ и лека – полека песента започна да ме тласка напред и дори хората не можеха да разделят мима от певеца.
Баща ми винаги ми казваше, че да ставаш звезда това са глупости. Но аз му казах: „Баща ми, аз ще стана известен, най-голямата звезда по света, запомни го това“.
Не ми вярваха, но до ден днешен баща ми е най-големият ми почитател. Той слуша моята музика, купува вестници, събира изрезки от вестници и списания за мои изяви, той се рови из Интернет и чете всичко, написано за мен и сега ми вярва за всичко.
– Вече сте бил много известен в България, как решихте да оставите всичко и да заминете за Америка?
– Тук ми отесня, а и виждах големите певци Лучано Павароти, Сара Брайдмън и други, които пееха на високо ниво. Исках и аз да имам всичко това. Отидох на един фестивал в Лос Анжелис за две седмици и не се върнах. Останах там.
Започнах работа като сервитьор, разнасях пици по офисите. Не знаех английски и започнах да го уча. По цели нощи записвах думи. На шестия месец ме одобриха като човек с изключителни възможности, като феномен и спечелих зелена карта.
– Как поехте по звездния път там?
– Започнах от нулата. Пристигнах със самочувствието, че заради уникалния ми глас веднага ще бъде забелязан, но скоро се убедих, че в Страната на неограничените възможности никой няма да застели червен килим пред мен.
В България се бях зарекъл да не правя пантомима, но в Щатите все пак трябваше да започна отнякъде. Правех етюди пред скромна публика от петдесетина души, предимно сънародници, докато се разчу за мен и тръгнах да играя авторския си спектакъл „Спомени“ в някои театри.
„Лос Анджелис Таймс“ и други големи вестници определиха спектаклите ми като явление в пантомимата заради съчетанието на традиционните етюди с музика, а гласа ми като „божествен“. От 2000 г. съм преподавател по пантомима в „Colbum School of Performing Arts“ в балетното училище в Лос Анджелис.
На осмия месец от пребиването ми в Америка, успях да създам екип и може би Господ ми помогна. Попаднах на подходящите хора – моя менажер Илияна Александрова, музикалната ми педагожка Кей Монтгомъри. Това са хора, които застанаха до мен, които вярват и продължават да вярват в мен. Ние побеждаваме, страдаме и вървим напред.
Един ден възрастен господин седна на моята маса и ме заговори. Попита ме с какво се занимавам. Казах, че се занимавам с музика. „Аз също се занимавам с музика, с шоу, аз продуцирам“. Оказа се, че това е Скит Лоу, който продуцира шоу-програми в известния хотел „Рузвелт“. От там са започнали Чарли Чаплин, Лайза Минели , Франк Синатра. Там през 1923 г. са били първите Оскари. Той поиска да чуе мои записи.
Предишната година бях издал първия си албум „Мълчаливи гласове“, изпратих му видеокасета с концерт-спектакъла, записан в Античния театър в Пловдив. Много скоро ми звънна. Предложи ми: „Искам да те представя на Холивуд. Искаш ли да направиш твое шоу?“.
И така на осмия месец след оставането ми в Америка, името ми беше на афишите. Сега името ми е Красси, Krassi, но тогава беше Красимир Аврамов. Изнесох концерт в прочутата зала „Синегрил“ в холивудския хотел „Рузвелт“. Имаше много гости, сред които и Силвестър Сталоун. Запознах се и станах приятел с майка му Жаклин, която ме включи в списъка на гостите за сбирки в дома си. Започна да ме кани на партита, за да ме вкара в хай-средите. Жаклин е прочута гледачка на кафе и прави много точни хороскопи.
След седем години изградиха залата на Оскарите точно срещу хотел „Рузвелт“, където аз пеех. След като спечелих музикалните награди на Лос Анжелис през 2005 година, ме поканиха в тази зала да направя свой концерт. Бях изключително щастлив, това е невероятно, защото, знаеш кой е пял там: Марая Кери, Уитни Хюстън, много големи певци. И изведнъж Краси да се появи там.
Аз имах един малък бенд. Цигуларката на Яне от „Акрополис“, която ми е голяма почитателка, застана зад мен, както и моят продуцент и режисьорът ми. Решихме, че бендът ни трябва да се превърне в мащабен оркестър. Събрахме едни от най-големите музиканти и 80 човека направихме грандиозен концерт в залата на Оскарите.
– Разкажи за връчването на наградата ти в Лос Анджелис…
– Най-смешното е, че не знаех за нея и не я очаквах. Избрали са ме, след като слушали албума ми „Попера“. Моята мениджърка решила да ме изненада. Обади ми се и каза, че ще ходим на музикалните награди в Холивуд, имала една свободна покана. Бяхме на първа линия, на една голяма маса. Хапваме, пийваме, аз ръкопляскам на наградите на хората,…и в един момент президентът на музикалните награди излиза на сцената и казва: „Най-голямата награда – „Суперзвезда на 2005-та“…Красимир Аврамов!“ Щях да падна от стола си – онемях. Тръгнах към сцената разтреперан и с такова изражение на лицето, че хората разбраха, че не знам и започнаха да се смеят. Това бяха номинациите, а официалното им връчване беше на „Холивуд булевард“, в театър „Хенри Фонда“. След това бях и на наградите на „Грами“, пял съм и в катедрала в Лос Анджелис.
Усещането да стъпиш по тези места и да завоюваш успех, е невероятно.
– Звучи доста забавно и леко, но едва ли е така?
– Пред вас стои един отговорен и дисциплиниран човек, животът ми е с много лишения и с много истински приятели. Всичко, което имам и съм постигнал в живота, го дължа преди всичко на Бог и на много истински приятели. Приятели, които те вдъхновяват, от които може да те заболи, но ти помагат да вървиш напред. Дисциплината е в музиката, репетициите, да си създадеш една твоя система на работа и на живот.
– А знаят ли в Америка, че сте българин?
– Знаят. „Таймс“ направи цяла страница за мен, както и много други музикални издания и локални телевизии. На всички колеги, музикални звезди им беше чудно как някой си Красимир, който имал необикновен глас, ще успее да напълни залата на Оскарите. Как е възможно да стане това?! Покани бяха раздадени, но как да се продадат билетите, като един билет струваше 175 долара?
През всичките тези години, аз реших, че трябва да правя всичко възможно хората да ме обичат и познават. Направил съм около 1000 безплатни концерта, пял съм на различни благотварителни концерти, за различни телевизии, давал съм всевъзможни интервюта! Аз съм пял, пял, пял… Например, дизайнерите от веригата магазини „Роберто Кавали“ в Лос Анджелис са мои големи почитатели. Те решиха да ми направят кампания. Когато си купиш дънки, в джобчето ти слагат диск на Краси Аврамов. Даже и в България съм предвидил да раздам чрез вестниците около 200 000 дискове.
И в това време, докато правех благотворителни концерти и раздавах безплатно дискове, аз трябваше да се издържам по някакъв начин и преподавах пантомима. Пълнех зали с пантомимни представления. В началото направих едно представление, което се казваше „Спомени“ за живота на един мим. Тогава имаше 50 души. Сега вече пълня зала с 1000 души. Има хора, които са ми почитатели и като мим, и като музикант.
– Колко време ще останеш в България?
– Няколко месеца. Искам да обърна малко повече внимание и на почитателите си тук. В момента работя по един проект. Смятам да участвам с песен на Евровизия и да представя България.
– Опиянява ли Ви славата?
– Не, важното е да знаеш от къде си дошъл, през какви препятствия и трудности си минал, за да не хвърчиш в небесата. Аз знам от къде идвам и няма да го забравя. Знам какви усилия ми е струвало. Има много хора, които са талантливи, но не могат да направят и крачка напред. Не е достатъчно да си само талантлив, трябва да гориш от желание, трябва да не се срамуваш. Не трябва да се отказваш, когато захванеш нещо. Трябва да си революционер, за да успееш.
– Докъде искате да стигнете?
– Аз живея в моите мечти и правя това, което искам. За мен са важни целите. Всички имаме върхове и падове. Сега младото поколение, които са 15-16 годишни, тепърва се сблъскват с нещо такова и се радвам, че работя в момента с „Пайнер“. И се радвам, че три – четири пъти излъчваха документален филм за мен, който е един час. Младите, които до този момент са слушали само чалга, сега се сблъскват с нещо друго. Това е голямо предизвикателство, те имат възможност да направят сравнение, за първи път и да направят избор.

Интервю на Елка Гъркова, в. „Сливенски новини“