Видях изтърбушен вагон и загинали хора

 

 

25 години работих като професионален спасител в Минно-спасителна служба към рудник „Челопеч“. През тези години екипът на службата беше единственият в района с необходимата подготовка и специално оборудване и транспорт за оказване на помощ при ликвидиране на тежки производствени аварии и спасяване на пострадали хора. Подготовката и задачите ни бяха основно за действия под земята, но често заради високия професионализъм, бързата реакция и ефективните действия на спасителите трябваше да помагаме при необходимост на големите предприятия – „ Елаците“, МДК, МОК „ Медет“ и др. Спасявали сме хора под земята, при срутвания, пожари, обгазявания и удавяния. Вадили сме хора от шахти, цистерни, тунели. Сваляли сме пострадали от кранове, комини и високи сгради. Често ни викаха да помагаме при автомобилни и железопътни катастрофи.
Много са документираните спасителни акции, проведени успешно от колектива на Минно-спасителна служба на територията на целия Средногорски регион – от „Гълъбец“ до „ Козница“ и от Открития рудник – Етрополе до мините „Радка“ и „ Елшица“ под Панагюрище. Стотици са и хората, на които е оказана навременна и спешна медицинска помощ и бързо и сигурно са били транспортирани до съответното лечебно заведение.
Беше 9 март 1985 г. Смяната преминаваше спокойно. Някъде около 21.30 ч иззвъня аварийният телефон на МСС. Обаждаше се дежурният от РУ на МВР – Пирдоп. Той съобщи, че на гара Буново е станала експлозия, че са пострадали много хора и е необходимо незабавно да изпратим наш екип на мястото. Свързах се с директора инж. Георги Мечкаров и го уведомих за случая, след което получих следните нареждания:
Веднага за мястото на експлозията да замине дежурното отделение от минни спасители и да окаже необходимата помощ на пострадалите! Да се вдигне под тревога целия личен състав, който да се яви на разположение в службата!
Да се прецени на място необходима ли е допълнителна помощ и да се предприемат съответните действия!
След приключване на акцията да му се докладва независимо от часа на нощта!
Незабавно скочихме в колата и потеглихме!
Най-трудни са първите минути, изпълнени с неизвестност! С включени светлинни и звукови сигнали линейката лети по пътя, стрелката на километража не се вижда, а в ума се въртят въпросите – какво точно е станало, колко са пострадалите, има ли мъртви, ще ни трябва ли помощ, ще се наложи ли да използваме кислородни апарати?
След седем-осем минути пристигнахме. Бяхме първата линейка. За секунди се ориентирахме в обстановката. На гарата имаше спрял влак, единият от вагоните беше тъмен, изтърбушен, а таванът му беше разпран. По перона се движеха много хора – някои от тях ранени. Чувстваше се напрежение, тук – там се чуваха викове, някой тичаше, но нямаше паника. Преди нас беше пристигнал противопожарен автомобил от Пирдоп, но пожар не видяхме. Разбрахме, че взривът е станал не на гарата, а в самия влак. Към линейката се насочиха доста хора. Оставих единия от колегите ми да превързва ранените и да настани максимален брой пострадали в нея, като най-нарпред да се качват децата. С другия влязохме във вагона да проверим за тежко ранени, които евентуално не са успели да напуснат мястото на взрива. Тъй като беше тъмно, включихме миньорските лампи. Картината, която видяхме бе трудна за описание – три или четири купета и коридорът събрани в едно, а отгоре през изкривените ламарини се виждаше небето и звездите. Огледахме навсякъде – счупени стъкла, парчета от седалки, тапицерия, багажи, чанти, висящи кабели. И човешки тела! Бързо проверихме – никакви признаци за живот! Нямаше и ранени! Разбрахме, че нямаме повече работа във вагона. Слязохме от другата страна да огледаме да не би да има изхвърлени хора от взрива. Нямаше и такива!
Линейката вече беше пълна с ранени. Свалихме всички налични медикаменти, бинтове, шини и колегата продължи да помага на нуждаещите се на перона, а ние бързо потеглихме за болницата в Пирдоп.
Пътувайки обратно ми направи впечатление, че са минали само двайсетина минути, а по пътя вече имаше униформени и въоръжени служители на МВР, които спираха движението, проверяваха автомобилите и даваха път на линейката. Някъде между Златица и Челопеч срещнахме колите на Бърза помощ – Пирдоп с включени светлини да бързат за гара Буново. В болницата вече беше създадена организация за приемане на пострадалите.
Веднага тръгнахме обратно и ние. Влизайки в село Буново забелязахме няколко софийски линейки, които също за рекордно време бяха пристигнали, бяха натоварили ранени и вече пътуваха към София. На гарата около вагона работеха следователи, правеше се оглед, личеше че има създадена организация. Ние качихме още няколко леко ранени и ги закарахме в болницата в Пирдоп, след което се върнахме в службата за да продължим дежурството.
След няколко дни разбрахме, че това е било терористичен акт, а не случайна експлозия.

Петър Белишки

Добави коментар