

Няма да разказвам за дейността на двете сдружения и кукерските клубове към тях в община Челопеч. Нито за това, че община и хора влагат усилия, средства и вяра, и нещата се случват. В клубовете участват деца и младежи. Те пътуват из страната, представят местни и традиционни обичаи на регионални, национални и международни фестивали и печелят не само аплодисменти.
Последната изява на детския кукерски клуб ” Златните мечки” към Сдружение “За един по-добър живот” бе във Велико Търново. Клубът бе избран да бъде представителен ансамбъл и да открие Тринадесетия международен фолклорен фестивал. При над 30 градуса на слънце кукерите стоически издържаха в кожите и със звънци, чиито килограми надминават 25, часове наред. Как го прави Съби Събев, председателят на клуба? Днес общо взето младите трудно ги хващаме и да четат книги, и да искат да знаят повече, камо ли да пресъздават български народни обичаи и традици. Челопешките Златни мечки го правят с интерес, с чувство за отговорност и някакво особено удоволствие. През цялото време докато ги наблюдаваш остава впечатлението, че искат да се преборят и с тази трудност, да бъдеш кукер днес. И вярват, че е хубаво и другите да го разберат. Защото кукерите участват в борбата срещу нашите слабости, които пораждат лошотията, в изконната борба между доброто и злото. Но няма как да убедиш другите, ако не го носиш в себе си и ако не вярваш, че доброто съществува.
Три дни останахме в старопрестолния град, който се бе превърнал в международно обединение на багри и ритми. Парк “Марно поле” посрещна над 5000 международни и български състави. Три фестивални дни и две концертни вечери. Лято. Жега през деня и задух привечер. Но нашите момчета и момичета си изпълниха мисията без мрънкане, без каквито и да било капризи. Три, четири и петгодишните заедно с големите приеха предизвикателствата къде с почуда, къде с разбиране. Но нали са тръгнали и те по пътя на батковците кукери да стават.
Сутринта на втория ден Съби Събев организира посещение на Голям чифлик, на километър и половина от Търново. Посрещнаха ни латинките и глинените саксии, чисто изворче в средата на двора, старовремски аромат на дърво и два големи басейна с примамливо синя вода. До пладне кукерите прекараха под палещите слънчеви лъчи. Водата изригваше под силните им тела. Отмаряха след задухата в кожите, възстановяваха се за вечерното представяне и участие в дефилето по улиците на Търново. Не е самоцелна инициативата. С умението на педагози организаторите бяха преценили, че работата си е работа, но и почивката трябва да бъде почивка. Всичко трябва да бъде огледано, най вече човека. Как се чувства, какво да се направи, за да може да бъде полезен в мисията си. Няма за къде да се бърза. Добрата организация е свобода.
Извинете ме за носталгичната нагласа, но се връщам към едни времена, в които не бързахме като днес да настигнем информацията в нета, щото утре вече ще е друга, ако не и на следващата минута. Едно време всяко ново нещо го оглеждахме от колкото се може повече аспекти. Особено възпитанието. Там се търсеше този баланс, който не унищожава доверието и провокира мотивацията. Сега в училище има само нови уроци, но няма часове за затвърдяване на знанията. Има само забрани. И има интернет. Но дали в него има дух, който те храни и ти дава устои срещу глупостта, срещу посредствеността? Днес в света на материалното, лукса и надпреварата “Вижте ме кой съм”, на което отговаря и един стар афоризъм “Вижте ме и се почудете”, нашите млади са изправени пред дилемата модерно или демоде, красиво или грозно, стилно или безстилно. Но как да се ориентират в тази противоречивост на понятията. Та те са само понятия. Липсата на романтика и привлекателност в ежедневието прави подрастващите еднотипни, като извадени от калъп. Без никакво желание да бъдат различни, да използват българската екзотична идентичност, която предполага богатство на език, богатство на талант. Това не е шовинизъм, а проблем на всички, израстнали в света на Запада.” Колективизмът става стадно чувство, религиозността - изостаналост, духовността - мракобесие, а всяка друга форма на управление освен демокрацията - зло. Тези ценности отсъстват в парадигмата на мислене на западния човек”, пише Иван Полинин.
Още повече ме вкара в посока носталгичност организацията на третия ден. След дългите часове в кожи и звънци, почти до полунощ, осъмнахме в Етъра. Беше ни на път. Съби каза, че иска децата да го видят, да го усетят. И той се върна назад във времето. Какво беше по наше време? Една ретроспекция, която няма нищо общо с политиката, а с душата. Така ще казват и тези, които сега живеят своето време, на децата си. Закономерност. Но има една друга болка, която българската душа носи. Независимо колко са различни от нас, младите, сякаш усещат, че нещо им липсва. Дали се питаха под сенките на Етъра защо го има? Какво ни казват старите занаятчии? Тези сръчни български ръце, пред които немее огънят, глината и точилото. Съвършените форми на глинените съдове, съвършеното съчетание на багри в българските черги и носии. Ако искаш дори онова захарно петле, което ти носи един позабравен уют на детството. Дали днес децата ни имат топло детство?
Челопешките Златни мечки бяха на мястото си в Етъра. Без кожи и звънци те вече носеха онази искра, която топли и пази. Докоснали се до съкровеното, заложено в нашите обичаи, те ще продължат традицията в борба с лошото и пазене на доброто. И вярата в това. А какво е човекът без вяра? Не се питайте какво е тя. Нея просто я има. Тя изгражда от невидимото видимо.
Мисията на клуба е изпълнена.
С носталгия и надежда -
Диана Петрова, мл. Експерт “Образование, култура и ВО” в община Челопеч










